Навън в коридора заявих на естансиерото, че ми се иска да се изкъпя в реката.
— Щом като искате да се къпете, няма нужда да обикаляте по стълбите — каза той. — Ще ви пусна да излезете на двора направо оттук.
— Но струва ми се, че нямаше врати?
— О, има, само че изходът е закрит! Накарах да го направят, за да имаме път за бягство, ако някога неприятелски настроени червенокожи успеят да влязат в къщата. Ето вижте, оттук се излиза право навън!
До стената стоеше едно шкафче. Той го изтика настрани и аз видях замаскирана портичка, водеща към двора. Отвън я закриваше храст, специално засаден за тази цел. Домакинът ме изведе навън и посочи насреща към едно място на външния зид, където също се издигаха подобни храсталаци.
— Оттам се излиза към реката. Това е най-краткият път. Но почакайте за малко тук! Ще ви изпратя удобни дрехи.
В този миг някой заудря камбанката на входната врата. Дон Атанасио се отправи към нея, за да отвори и аз го последвах. Отвън чакаха петима ездачи с великолепни, яки фигури, хората, които беше изпратил подир крадците.
— Е? — попита той. — Не водите ли конете?
— Не, дон Атанасио — отвърна един от тях. — Бяхме се приближили вече доста до крадците и от следите им разбрахме, че сигурно ще ги настигнем след четвърт час. Но точно тогава се натъкнахме на диря оставена от много коне, която се сливаше с тяхната, идваща откъм север. Вероятно се бяха срещнали с команчите. Продължихме по следите им и скоро ги видяхме пред нас. Наистина бяха команчи, над петстотин и не можехме да рискуваме да се приближаваме повече.
— Съвсем правилно. Няма да си залагате живота на карта заради няколко коня, я! Приятелски ли се отнесоха команчите към белите?
— Не можеше да се разбере от разстоянието, на което се намирахме.
— В каква посока яздеха?
— Към Рио Гранде.
— Тогава няма защо да се страхуваме от тях. Всичко е наред. Вървете при стадата си!
За съжаление кабалйерото се лъжеше твърде много.
Имаше защо да се страхуваме от червенокожите, и то не малко; понеже, както научихме после, те веднага разбрали от Гибсън, че раненият вожд на апачите се намира в Естансия дел Кабалйеро. Вследствие на това отряд команчи тръгнали на път за естансията, за да заловят Инда-нишо и да накажат дон Атанасио за приятелското му отношение към апачите. Но сега той най-спокойно се изкачи нагоре по стълбата, а скоро слезе един пеон, който ме помоли да тръгна с него. Изведе ме навън през входната врата и стигнахме до реката. По-нагоре от естансията имаше брод, което си личеше от вълничките, образувани по повърхността на водата. Но по-надолу от брода реката беше много дълбока. На това място Анхело, пеонът, се спря. Върху ръката си беше преметнал дрехи от ленено платно.
— Ето, сеньоре — каза той. — Щом се изкъпете, облечете тези дрехи! Мога да взема веднага дрехите, които ще съблечете. А после дайте знак с камбаната при входа; ще ви отворя веднага!
Той се отдалечи с моите дрехи, а аз скочих във водата.
Беше цяло удоволствие да се гмуркаш и да плуваш в дълбоката река след жегата на деня и уморителната езда. Повече от половин час плясках из водата преди да се облека. Едва бях свършил с обличането, когато случайно погледнах към отсрещния бряг. От моето място погледът ми можеше да проникне между дърветата до следващия завой на реката в посока срещу течението й. Там видях да се приближава дълга верига от конници един след друг, така както яздят обикновено индианците. Затичах се към входната порта и заудрях камбаната. Отвори Анхело, който ме беше очаквал.
— Бързо при кабалйерото! — казах аз. — Откъм другия бряг на реката към естансията се приближават индианци!
— Колко са?
— Сигурно над петдесет.
Човекът видимо се беше изплашил при първите ми думи.
Но след като му казах тази цифра, лицето му отново придоби спокойно изражение.
— Само петдесет ли? — попита Анхело, — Тогава положението не е толкова лошо. Ще се справим с петдесет, а и с повече червенокожи, сеньоре. По всяко време сме готови за такова посещение. Не мога да се кача до кабалйерото, защото трябва веднага да уведомя вакеросите! Ето ви дрехите! Залостете вратата след мен и тичайте при дон Атанасио! Но изтеглете стълбите след вас!
— А какво става с конете ни? На сигурно място ли са?
— Да, сеньоре. Отведохме ги при вакеросите, за да могат да пасат на свобода. Седлата и оглавниците занесохме в къщата. Никой не може да ви вземе конете.