Сега Анхело бързо се отдалечи. Затворих след него вратата и се изкачих по стълбите, като ги изтеглях веднага след себе си. Тъкмо бях достигнал платформата и се появиха дон Атанасио и Олд Дет. Естансиерото ни най-малко не се изплаши като му съобщих за приближаването на петдесет индианци.
— От кое племе са? — попита той спокойно.
— Не знам. Не можах да разпозная боите по лицата им.
— Е, скоро ще разберем. Или са апачи, изпратени от Винету за да вземат ранения вожд, или са команчи. Във втория случай вероятно ще си имаме работа с отряд от разузнавачи, които ще ни питат дали сме забелязали някъде апачи. Получат ли отговор, ще си продължат пътя.
— Но все пак ми се струва, че идват с неприятелски намерения — обади се Олд Дет. — Съветвам ви час по-скоро да вземете мерки за отбрана.
— Това е направено вече. Всеки от хората ми знае, какво трябва да прави в такъв случай. Погледнете, ето там тича Анхело към най-близо намиращите се коне! Ще яхне един от тях, за да предупреди вакеросите. Най-късно след десет минути те ще съберат стадата. Двама от тях ще останат при животните, за да ги пазят. Другите ще заемат позиции срещу червенокожите. Ласата им са опасни оръжия, защото един вакеро се е упражнявал с ласото повече от индианеца. Карабините им стрелят по-надалече от лъковете и старите пушки на червенокожите. Няма защо да се страхуват от петдесет индианци. А ние тук в естансията сме и без това защитени. Нито един червенокож не може да се прехвърли през зида. Впрочем мога ли да разчитам на вас? Заедно с негъра сте петима добре въоръжени мъже. Като прибавя себе си и още осем души, които се намират в сградата, ставаме четиринадесет. Тогава бих желал да видя индианците, които ще успеят да разбият вратата. О не, сеньоре! Червенокожите ще ударят камбаната най-миролюбиво, ще попитат каквото ги интересува и пак ще се отдалечат. Щом разузнавачите забележат горе на платформата четиринадесет добре въоръжени мъже, ще си подвият опашката. Работата е направо безопасна.
Лицето на Олд Дет все още изразяваше съмнение. Той поклати глава.
— Като се поразмисля, положението ми се струва опасно. Убеден съм, че си имаме работа не с апачи, а с команчи. Какво ще търсят тук? Едва ли ще са дошли само на разузнаване, защото ако наоколо се намираше неприятелски отряд апачи, щеше да има и следи. А нещо друго едва ли ги интересува, за да питат тук. Не, тази банда си има съвсем определена цел, за да идва тъкмо при вас, дон Атанасио, и това е раненият вожд.
— Нищо не знаят за него! Кой би могъл да им каже?
— Гибсън, човекът, когото преследваме и който е бил при вас. Нали сте му показали Инда-нишо. Предал го е на команчите, за да спечели благоразположението на племето. Ако това не е вярно, да не се казвам повече Олд Дет, дон Атанасио. Или се съмнявате?
— Възможно е. В такъв случай команчите ще се опитат да ни принудят да им предадем ранения.
— Естествено. А да не би да го направите?
— В никакъв случай! Винету ми е приятел. Поверил ми е Инда-нишо и аз трябва да оправдая това доверие. Команчите няма да получат ранения. Ще се отбраняваме!
— Това ще ви вкара в голяма беда. Вярно, че ще успеем да отблъснем петдесетте индианци, но те ще се върнат десеторно повече и тогава сте загубен!
— Това е божа работа. Във всички случаи ще удържа думата си, дадена на Винету.
При тези думи Олд Дет подаде ръката си на естансиерото.
— Вие сте почтен човек и можете да разчитате на помощта ни. Предводителят на команчите ми е приятел. Може би чрез него ще ми се удаде да предотвратя опасността за вас. Да не би да сте показали на Гибсън и тайните врати в зидовете?
— Не, сеньоре.
— Това е добре. Докато червенокожите не знаят нищо за тези входове, ще можем да се защищаваме. А сега да слезем да вземем оръжията!
По време на отсъствието ми моите спътници бяха получили стаи, където бяха отнесени вещите ни. Отправихме се към тях. Помещението, определено за мен, се намираше откъм фронталната страна на къщата и се осветяваше чрез две от споменатите амбразури. Тук беше окачена и карабината ми. Когато посегнах да я сваля от стената, хвърлих поглед навън и забелязах индианците, които излизаха иззад дърветата над естансията на онова място, където се намираше бродът на реката. Бяха прекосили реката на конете си и се приближаваха към сградата в галоп, но без да крещят, както правеха обикновено, а в коварно и заплашително мълчание. По цветовете на боите, с които бяха покрити лицата им, успях да установя, че бяха команчи. Мигновено спряха конете си край външния зид, който беше толкова висок, че скриваше конниците от погледа. Бяха въоръжени с копия, лъкове и стрели. Само човекът, който яздеше начело и вероятно беше предводителят им, държеше в ръката си пушка. Неколцина от тях влачеха след конете си някакви дълги предмети. Отначало ги помислих за прътове за палатки, но скоро щях да разбера, че съм се лъгал. Тичешком напуснах малката стаичка, за да уведомя останалите. Щом излязох в коридора, от отсрещното помещение се появи Олд Дет.