— Голяма рядкост е някой бял да получи тотема на индиански вожд. Имаш голямо щастие, сър. Тотемът на Добрия Мъж може да ти бъде от голяма полза.
— А ти искаш да рискуваш да му занесеш нож и кожа? Ако те спипат команчите, тогава с тебе и апача е свършено.
— Глупости! Да не ме мислиш за някой ученик? Знам точно какво мога да рискувам и какво не.
Не можех да му кажа, че тотемът на Добрия Мъж нямаше за мен особена стойност, защото беше необходимо само да кажа името си на някой апач и неговата закрила ми беше осигурена. Но така щях да се издам. И без това ми се беше сторило, че докато му бях разказвал приключението си край реката, в очите на скаута бе пробляснало нещо като подозрение или известно съмнение.
Скоро след пристигането ни в естансията се завърна и предводителят на команчите, който не бе имал успех. Вече не беше възможно да се проследи дирята.
Остатъкът от деня и нощта преминаха без неприятности. Рано сутринта бях разбуден от Олд Дет. Той ми подаде четириъгълно парче бяла щавена кожа. Разгледах го. Непосветен човек не би могъл да забележи нищо особено освен няколко тънки резки върху гладката страна на кожата, чието значение ми беше твърде добре познато.
— Това ли е тотемът? — попитах стария скаут, като безпомощно въртях насам-натам парчето кожа между пръстите си. — Не мога да открия по него нищо особено.
— Не е и необходимо. Само го покажи на първия срещнат апач и той ще ти обясни какво съкровище притежаваш! Писмените знаци на тотема са все още невидими, защото Добрия Мъж няма у себе си боя. Но ако го дадеш на някой апач, той ще оцвети резките, след което гравираните фигури ще изпъкнат. Но за бога, не показвай това парче кожа на никой команч! Иначе ще се отнесе към тебе като към враг. А сега се преоблечи и ела навън! След малко команчите ще бъдат готови за път.
И действително, червенокожите се занимаваха със закуската си, която се състоеше от останките на вчерашното месо. После те събраха конете си, за да ги напоят на реката. Това стана за щастие по-нагоре от мястото, където лежеше скрит апачът. Ето че сега се появи и естансиерото с двете си дами, които вече не показваха никакъв страх пред червенокожите. Като видя конете ни, водени от вакеросите, той се обърна към Олд Дет, поклащайки глава:
— Това не са коне за вас, сеньор. Нали знаете каква цена има добрият кон. Понеже сме стари приятели, ще получите заедно с вашите спътници по-хубави коне, защото пътуването, което ви очаква, е дълго и тежко.
Приехме предложението на дон Атанасио с благодарност. По негова заповед вакеросите уловиха за нас пет полудиви коня. После се сбогувахме с него и двете му дами и потеглихме заедно с команчите.
Както научих по-късно, Инда-нишо, когото трябваше да оставим тежко ранен и болен, е бил прибран от дошлите по-късно апачи и пристигнал невредим в родното си село. Дотолкова моите усилия се бяха увенчали с успех. Но наскоро след това той все пак бил повикан от Маниту …
Слънцето още не беше изскочило иззад хоризонта, когато се прехвърлихме през Елм Крийк и препуснахме на запад; начело яздехме ние петимата заедно с предводителя на команчите, следвани от хората му на техните дребни, рошави, кльощави и все пак толкова издръжливи коне. Още не бе ставало дума кога и къде ще се срещнем с главните сили на команчите. Сега научихме, че те нямало да спират, за да изчакат малкия отряд; предводителят на петдесетте индианци получил заповедта да плени Добрия Мъж в естансията и да го изпрати към селата на команчите под охрана от десет души. Останалите четиридесет трябвало след това с форсирана езда да се отправят към Рио Гранде и оттам да тръгнат по следите на главния отряд, за да се присъединят към него. Тъй като Белия Бобър научил от Гибсън, че Винету е избягал, прехвърляйки се отвъд реката и веднага ще събере а пачите, команчът бе разбрал необходимостта от най-голяма бързина, за да бъдат изненадани враговете им преди те да се организират за защита. За нас най-важното беше да заварим Гибсън при команчите.
След около един час достигнахме мястото, където нашите червенокожи придружители се бяха отделили вчера от главния отряд. На юг от нас, край Рио Гранде, се намираше местността Проходът на орлите и форт Дънкан, който трябваше да бъде избягван от индианците. След още един час се показаха оскъдни следи от трева и пустинята Нуесес остана зад нас. Дирите, по които вървяхме, образуваха права линия, която не се пресичаше от други следи. Следователно команчите бяха останали незабелязани. Постепенно земята започна да се кичи с оскъдна зеленина и най-сетне на запад забелязахме да се появява гора. Тя известяваше наближаването на Рио Гранде дел Норте.