— Уф! — обади се предводителят с въздишка на облекчение. — Не ни срещнаха никакви бледолики и никой няма да ни попречи веднага да се прехвърлим отвъд реката. Кучетата апачи скоро ще ни видят пред себе си и ще започнат да вият от страх при вида на нашите храбри воини.
Продължихме да яздим още известно време спокойно между чинари, брястове, ясени, каучукови дървета и къпини, след което стигнахме до реката. Белия Бобър беше добър водач на хората си. Следата, която ни служеше като пътеуказател, водеше право към мястото, където имаше брод. Тук Рио Гранде беше много широка, но с малко вода. Над нея стърчаха гърбовете на пясъчни наноси. В този рохкав пясък имаше опасни места, където човек лесно можеше да потъне. Както успяхме да заключим по следите, команчите бяха лагерували на брега през изминалата нощ. С увереност предполагахме, че бяха тръгнали на път също така рано, както и ние. Но те не са могли да яздят тъй бързо като нас, защото са се намирали в ловните територии на апачите и са били принудени да вземат предпазни мерки, което неминуемо е забавило бързината на придвижването им. Така например се виждаше, че преминаването на реката е станало с голяма предпазливост. Многобройни отпечатъци от стъпала доказваха, че неколцина воини са слизали от конете си, за да проучат измамните пясъчни наноси. Местата, удобни за преминаване, бяха обозначени със забити в земята клони. За нас беше по-лесно да прекосим реката, защото бе необходимо само да ги следваме. Пясъците разделяха реката на няколко ръкава, които трябваше да бъдат преплувани от конете ни. На отсрещния бряг отново се наложи да преминем тясна ивица от гора и храсталак, след която пак последва трева и най-сетне пясъци. Намирахме се в областта, разположена между Рио Гранде и Болсон де Мапими, която е толкова удобна за местопребиваване на диви индиански племена. Тя представлява обширна пясъчна равнина, прекъсвана само от по-малки или по-големи кактусови полета. Ясните следи водеха през тази равнина в почти западна, леко клоняща на юг посока. Обаче ако си бях представял, че ще настигнем команчите още на същия ден, то аз се бях излъгал. Пясъкът, отхвърлян далеч назад от конските копита, бе доказателство, че са бързали много. Препускахме все по-нататък и по-нататък. Най-накрая пресякохме тясна, ниска и пустинна верига от хълмове, след което пак започна пясъчна равнина.
Не можех да не се учудя на издръжливостта на индианските коне. Бяхме яздили около четиридесет мили, но въпреки това те все още не показваха признаци на умора. А нашите животни, които бяхме получили от дон Атанасио, доказаха, че смяната в естансията е била изгодна.
В ранния следобед забелязахме за наша изненада, че следата внезапно променяше посоката си. Завиваше на югозапад. Защо ли? Трябваше да си има причина. Олд Дет ни обясни случилото се, а аз се престорих, че не бях забелязал веднага онова, което беше направило впечатление и на него. По отпечатъците от копитата си личеше, че команчите бяха спирали тук. Точно откъм север на дирята от червенокожите се натъкваше следата на двама души. Скаутът слезе от коня си, разгледа отпечатъците и направи следния извод:
— На това място към команчите са се присъединили двама индианци. Донесли са някакво съобщение, което е дало повод на воините на Белия Бобър да променят посоката си. Не ни остава нищо друго, освен да ги последваме.
Предводителят на нашите червенокожи придружители също слезе от коня си и потвърди мнението на скаута, след като и той беше разгледал дирята. И така, насочихме се на югозапад и до вечерта продължихме да яздим в същата посока, но бяхме принудени да позабавим хода, за да щадим конете. Дори когато се спусна здрачът, отпечатъците от конски копита все още се различаваха върху гладката пясъчна повърхност. Но после всичко се изгуби в тъмнината. Наканихме се да спрем. Обаче в този миг конят ми разду ноздри, изцвили силно и се устреми по-нататък. Вероятно беше надушил вода и аз не му попречих. И наистина, за няколко минути се озовахме при някаква река и там спряхме. След една толкова бърза и уморителна езда като днешната, водата бе истинско ободряване и за хора, и за животни. За кратко време бе избрано мястото за лагеруване. Червенокожите поставиха часови и пуснаха конете да пасат под техен контрол. Ние, белите, насядахме един до друг. Олд Дет започна дълги изчисления, за да разбере каква ли ще е тази река, където се бяхме озовали толкова неочаквано, и най-сетне стигна до убеждението, че пред нас е реката Морелос, вливаща се в Рио Гранде при Прохода на орлите. На следното утро се оказа, че се намирахме край значителна по размерите си река, която бе преплувана от команчите недалеч от нашия лагер. Отново започнахме да следваме дирите им. Около обед следата се насочи повече на запад и в тази посока забелязахме, че пред нас се възправят голи планини. Олд Дет направи замислена физиономия.