— Тази история не ми харесва — промърмори той. — Не разбирам защо Белия Бобър рискува да навлезе в тази местност. Знаеш ли кой е районът, разпрострял се пред нас?
— Да, това е Болсон де Мапими — отвърнах аз, тъй като въпросът беше отправен явно към мене.
— А познаваш ли тази пустиня?
— Само от географската карта.
— Мапими е истински развъдник, от който във всички епохи разбойнически диви племена са нахлували в околните земи, граничещи с него. Но да не би да си помислиш, че тази земя е непременно плодородна, понеже ражда такова човешко множество? Опитът ни учи винаги едно и също; пустинните области са били изходен пункт за преселенията на народите. Никой не може да се добере до племената горе на платото или в пропастите, долините и планините. Знам със сигурност, че там са се установили няколко диви племена на апачите. Ако команчите имат намерение да ги нападнат, в такъв случай мога само да ги съжалявам, не апачите, а команчите. На север апачите ловуват и скитат между Рио Гранде дел Норте и Рио Пекос; техен е и целият северозапад чак до Хила. Тъй че команчите рискуват да влязат в капан, който много лесно може да се затвори зад гърба им.
— Тежко ни! Тогава и ние ще загазим.
— Да, но не ме е страх чак толкова. Не сме направили нищо лошо на апачите и затова се надявам да не се отнесат враждебно към нас. В случай на нужда твоят тотем ще има добро въздействие.
— А не е ли наш дълг да предупредим команчите?
— Ами опитай се, сър! Кажи на един глупак десет пъти, че е глупав, сигурно няма да ти повярва. Преди малко обясних на предводителя им какво мисля. Той ме наруга и каза, че трябвало да следва дирята на Белия Бобър: Ако не сме искали да вървим с тях, сме били свободни да яздим накъдето си щем.
— Ама че грубиян!
— Да, команчите не взимат уроци по етика и добро поведение. Ще се учудя, ако горе не ни се крои нещо неприятно. Преминахме границата, но дали и как ще я прехвърлим на връщане, това е писано вече в друга книга, която още не съм чел.
Седма глава
Хуарес или Максимилиян
В началото бях убеден, че ще мога да заловя Гибсън в пределите на Съединените щати. Но ето че после ми се наложи да го преследвам в Мексико, а сега дори и в най-опасните райони на тази страна. Пътят, по който трябваше първоначално да яздим, за да достигнем Чиуауа, минава по северната граница на дивата пустиня Мапими и води най-често през открит терен. Сега обаче бе необходимо да се отправим по на юг, където бе възможно да ни очакват неизвестни опасности. На всичко отгоре вече се чувствуваше всеобщо физическо изтощаване, на което дори и команчите не можеха повече да издържат. От Естансия дел Кабалйеро дотук имахме зад гърба си наистина една продължителна форсирана езда. Червенокожите бяха свършили вече сушеното си месо, от което се състояха техните провизии, а и ние имахме съвсем малко още от хранителните припаси, опаковани от естансиерото за нас. Теренът непрекъснато се изкачваше нагоре. Достигнахме планините, забелязани от нас по обед — каменисти масиви без никакъв растителен живот. Запромъквахме се между тях, сега повече в южна посока. Между каменистите склонове жегата беше още по-голяма отколкото в откритата равнина. Конете все повече забавяха стъпките си. Както си личеше от следите, главният отряд на команчите също беше минал оттук много бавно. Над главите ни се виеха няколко лешояда, които ни следваха от часове, сякаш очакваха нашето изтощение да им донесе плячка. Но внезапно, когато завихме зад една скала, пейзажът на юг придоби тъмен цвят. Изглежда, че там имаше планини, обрасли с гори и веднага походката на конете се оживи, като че ли и те бяха направили същото наблюдение. Лицето на Олд Дет се проясни.
— Сега подозирам накъде отиваме — каза той. — Струва ми се, че се намираме близо до районите около реката Рио Саладо, която се спуска от Мапими. Ако команчите са решили да следват течението й, тогава край на мъките ни. Където има вода, има гора и трева, а сигурно и дивеч, дори и в тази печална местност. Накарайте конете да почувствуват шпорите ви! Колкото повече се напрегнат сега, толкова по-скоро ще могат да си отпочинат.
Следата отново се беше обърнала на запад. Навлязохме в дълга тясна клисура, а когато излязохме от нея, видяхме разпростряна пред нас зелена долина, която получаваше влага от един поток. За секунди се втурнахме с конете към него и наскачахме от седлата. Дори да имаха намерение да се овладеят, команчите нямаше как да възпрат конете си. Но след като и ние, и животните се напихме с вода, веднага се метнахме на седлата, за да продължим ездата. Скоро потокът се вля в друг, още по-голям и ние се насочихме срещу неговото течение. Той ни отведе до каньон, чиито стръмни стени тук-там бяха обрасли с храсти. Когато го оставихме зад нас, продължихме да яздим между планински склонове, покрити със зеленина, чиито цвят действаше благотворно на измъчените ни очи. Междувременно беше започнало да се смрачава и се налагаше да си потърсим място за лагеруване. Предводителят на команчите настояваше да изминем още известно разстояние, докато стигнем до дървета. и ние трябваше да се подчиним на волята му. Конете се спъваха в камъните, осеяли пътя. Почти бе настъпила нощта, когато внезапно някой ни извика. Предводителят отговори с радостен тон, защото повикването бе на диалекта на команчите. Спряхме. Олд Дет продължи още малко напред заедно с предводителя, но скоро се върна и ни съобщи: