— Той си беше вече отишъл. Както виждаш, чиста измислица е, че Винету бил довел Инда-нишо в естансията. И бледоликите са й повярвали. После са се натъкнали на тебе и на твоите хора. Знаели са, че команчите са приятели на французите и също са се представили за техни приятели.
— Ойо-колтса ти вярва, но трябва да има сигурно доказателство, че тези хора са привърженици на Хуарес. Иначе той не може да ги накаже, защото са пушили от нашия калюмет.
— Повтарям, че ще ти дам доказателство. Но първо трябва да ти кажа, че искам да пленя двама от тези бледолики.
— Защо?
— Те са наши врагове и от много дни конете ни са по техните следи.
В случая бе намерен най-добрият отговор. Ако Олд Дет беше разказал някоя дълга история за Гибсън и Уилям Олерт, нямаше да постигне онова, което постигна с кратките думи „те са наши врагове“. Това си пролича веднага, защото вождът каза:
— Ако са твои врагове, те са и наши. Щом им отнемем дима на мира, Ойо-колтса ще ти подари двамата.
— Добре! Тогава накарай предводителя на бледоликите да дойде при нас! Ще поговоря с него и скоро ще разбереш колко съм прав като твърдя, че е привърженик на Хуарес.
Вождът направи знак. Един от воините му получи съответната заповед. Той се отправи към един от белите, каза му няколко думи, след което човекът се приближи към нас. Имаше висока яка фигура, брадясало лице и войнствен вид.
— За какво съм ви? — побита той, като ни измери с мрачен и враждебен поглед. Гибсън сигурно ме беше разпознал и бе казал на придружителите си, че не може да се очаква от мен нищо добро. С доста голямо любопитство исках да чуя как Олд Дет щеше да измъкне главата си от примката. Старият хитрец скаут погледна приближилия се човек дружелюбно в очите.
— Нося ви поздрави от сеньор Кортесио в Ла Гранж — отвърна той учтиво на въпроса му.
— От Кортесио ли? — попита човекът, без да подозира, че току-що бе захапал опасна въдица. — И ти ли го познаваш?
— Разбира се, че го познавам — рече старият скаут. — Приятели сме отдавна. За съжаление пристигнах твърде късно, за да се присъединя към групата ви.
— А защо ти трябваше да се присъединяваш?
— Исках да дойда с вас при Хуарес.
В очите на мексиканеца проблясваха гневни искри.
— Сеньор, излъгал си се в нас. Ние сме на страната на французите.
— И прехвърляте вербувани хора от Съединените щати в Мексико?
— Да, за Наполеон.
— Ах, така ли! Значи сеньор Кортесио вербува за Наполеон?
— Разбира се. Та за кого друг?
— Мисля, че за Хуарес.
— Няма такива намерения!
— Тъй ли? Струва ми се, че не си добре осведомен.
Брадатият се изсмя подигравателно.
— Аз ли не съм осведомен? Смешно! Аз съм офицер!
— На Хуарес? — попита Олд Дет бързо.
— Да — не, не, на Наполеон, както вече казах.
— Е, току-що направи блестяща грешка на езика — приключи Олд Дет странния разпит. — Един офицер, а още повече при такива обстоятелства, би трябвало по-добре да владее езика си. Свърших с теб, можеш да си вървиш.
Офицерът искаше да каже още нещо, но вождът му показа с властно движение на ръката, че трябва да си върви и той беше принуден да се подчини.
— Е, какво ще каже сега моят брат? — попита Олд Дет.
— Неговото лице го обвинява — отвърна Белия Бобър, — но и това все още не е доказателство.
— Но нали си убеден, че е офицер и че е бил при този Кортесио?
— Да.
— Тогава трябва да е на страната на онези, за които вербува хора Кортесио, нали?
— Така е. Докажи ми, че този човек вербува за Хуарес и това ще ми бъде достатъчно!
— Добре, ето ти доказателството. Старият скаут бръкна в джоба си и извади паспорта, подписан с „Хуарес“. Разтвори го и го поднесе на команча.
— Вече казах на моя червенокож брат, че искаме да заловим двама мъже, които са заедно с този отряд от бледолики. Ето защо беше необходимо да се помъчим да установим връзка с тези хора. Затова отидохме при онзи Кортесио и се престорихме, че искаме и нас да завербува. Той ни прие и даде на всеки от нас паспорт, подписан с името на Хуарес. Моят спътник също може да ти покаже неговия.
Вождът взе паспорта и го огледа внимателно. Зловеща усмивка се плъзна по лицето му.
— Белия Бобър не е учил изкуството на белите да говори върху хартия. Но той познава стоящия тук знак много добре. Това е тотемът на Хуарес. А между моите воини един млад мъж, който като момче е живял дълго при бледоликите и умее да накара хартията да проговори. Ще попитам и него.