Ойо-колтса извика високо някакво име. Приближи се млад човек с по-светъл цвят на кожата, очевидно метис, взе в ръка паспорта по заповед на вожда, коленичи край огъня и зачете съдържанието му, като същевременно превеждаше. Щом свърши, той върна паспорта с нескрита гордост, че беше показал умението си и се отдалечи. Олд Дет прибра документа и попита:
— Сега моят червенокож брат разбра ли, че тези бледолики са го излъгали и са негови врагове?
— Ойо-колтса разбра — заяви вождът. — Той веднага ще събере най-прочутите си воини, за да се посъветва с тях какво да направи.
— Мога ли да участвам и аз в това съвещание?
— Не. Моят брат съветва умно и действа храбро, но ние нямаме нужда от него, защото той доказа, каквото искаше да докаже. Всичко останало е работа на команчите, които са били излъгани.
— Още нещо. То не е във връзка с тази работа, но е много важно за нас. Защо моят червен брат навлезе толкова надалеч на юг? Защо рискува да се изкачи по тези пусти планини?
— Отначало команчите искаха да продължат да яздят на север, но научиха, че Винету се отправил с много хора към Рио Кончос и ето защо околните села на апачите са останали беззащитни. Затова се отправихме бързо на юг и сега ще се сдобием с такава плячка, каквато никога досега не сме отвличали у дома си.
— Винету се отправил към Рио Кончос? Хмм! Може ли да се разчита на това сведение? Откъде си го получил? Може би от двамата индианци, които са се натъкнали на вас на север оттук?
— Да. Видяхте ли следите им?
— Видяхме ги. Какви бяха тези индианци?
— От племето топиас, баща и син.
— Още ли са при тебе и мога ли да поговоря с тях?
— Моят брат може да върши каквото си иска.
— А също и да говоря с двамата бледолики, които ще ми предадеш?
— Кой ще ти попречи?
— Тогава имам само още една молба. Разреши ми да обиколя лагера! Намираме се в земите на неприятеля и искам да се убедя, че е направено всичко необходимо за нашата сигурност.
— Убеди се, макар че не е необходимо! Белия Бобър е разположил лагера и постовете. А и разузнавачите ни се намират пред нас. Следователно няма опасност.
Приятелството му с Олд Дет беше сигурно твърде голямо, тъй като той не се почувствува обиден от желанието на скаута сам да провери взетите мерки за сигурност. Двамата изтъкнати воини на команчите, които бяха седяли досега безмълвно край нас, станаха и се отдалечиха с отмерени крачки, за да съберат участниците в съвещанието. Останалите червенокожи отново насядаха край огньовете си. Двамата Ланге и Хектор получиха места край един от огньовете, както и три големи парчета печено конско месо. А Олд Дет ме хвана за ръката и ме отведе към огъня, където бяха насядали сами другите бели. Като ни видяха, че идваме, офицерът стана, направи две крачки към нас и се обърна към стария скаут грубо и враждебно, като от предпазливост си послужи с английски език:
— Какво означава разпита, сър, който проведе с мен?
Скаутът се ухили приятелски.
— Ще ти кажат след малко команчите. Впрочем ще ти дам добрия съвет да не разговаряш толкова надуто с Олд Дет. Който търпи между хората си конекрадци и на всичко отгоре един отявлен бандит, би трябвало да се държи по-скромно. Очевидно не виждаш истинското положение на нещата. Всички команчи са на моя страна и против тебе, така че само един знак от мен и с теб е свършено.
След тези думи старият скаут му обърна гръб, но не си тръгна, за да ми даде възможност и аз да разговарям. Гибсън и Уилям Олерт също седяха в кръга от хора. Младият Олерт изглеждаше много западнал и болен. Дрехите му бяха изпокъсани, косите невчесани и дълги. Страните му бяха хлътнали, а очите лежаха дълбоко в очните кухини. Той изглежда нито виждаше, нито чуваше какво става около него; върху колената му имаше лист хартия, а в ръката молив и той непрекъснато гледаше надолу към тях. Засега си нямах работа с него. Липсваше му каквато и да било воля. Затова се обърнах към неговия изкусител.
— Срещнахме ли се най-сетне, мистър Гибсън? Надявам се отсега нататък да останем заедно по-продължително време.
Той дръзко ми се изсмя в лицето:
— С кого говориш, сър?
— С теб, разбира се.
— Е, чак толкова не се разбира. Само по погледа ти забелязах, че имаш предвид мен. Но ме нарече Гибсън, нали?
— Естествено.
— Не се казвам така.
— Да, човек с толкова имена като тебе лесно може да се откаже от едно от тях. А не се ли казваше Клинтън в Ню Орлиънс, когато ми избяга? А пък в Ла Гранж се казваше Гавилано, нали?
— Вярно, че Гавилано е истинското ми име. Какво искаш изобщо от мен? Нямам работа с теб. Остави ме на мира.