— Разбирам желанието ти. Полицаят не всякога е добре дошъл, но с това отричане няма да ми се изплъзнеш. Играта свърши. Не съм те преследвал от Ню Йорк до тук само за да ми се изсмееш. Отсега нататък ще ме следваш докъдето е необходимо.
— Ами ако откажа?
— В такъв случай ще те вържа здраво на гърба на някой кон и мисля, че той ще ми се подчинява. Тогава Гибсън скочи и извади револвера си.
— Човече, само да ми кажеш още една такава дума и ще те взе…
Не можа да продължи. Олд Дет беше минал зад гърба му и го удари с приклада на пушката си по ръката така, че той изпусна револвера.
— Не се надувай много, Гибсън! — заплаши го скаутът. — Тук се намират хора, които са в състояние да ти запушат устата!
Гибсън се хвана за ръката, обърна се и изкрещя:
— Сър, искаш ли да почувстваш ножа ми между ребрата си? Да не си въобразяваш, че ще се уплаша от тебе, защото името ти било Олд Дет?
— Не, момчето ми, не е необходимо да се плашиш, а да се подчиняваш. Ако кажеш само още една дума, която не ми хареса, ще дам израз на недоволството си с един хубав куршум от моята пушка.
Очевидно тонът и поведението му направиха впечатление на Гибсън. Мошеникът веднага си подви опашката.
— Но аз изобщо не знам какво искате — каза той, — припознали сте се. Бъркате ме с някой друг!
— Твърде невероятно е. Ти имаш толкова ясно изразена физиономия на негодник, че едва ли може да бъде объркана с някоя друга. Впрочем главният свидетел срещу теб е седнал край тебе.
При тези думи Олд Дет посочи към Уилям Олерт.
— Този ли? Свидетел срещу мен? — попита Гибсън. — Ето още едно доказателство, че ме взимате за някой друг. Я го попитайте?
Сложих ръка върху рамото на Уилям и изговорих името му. Той повдигна бавно глава, втренчи неразбиращо погледа си в мен и не каза нищо. Аз повторих:
— Мистър Олерт, Уилям Олерт, не ме ли чувате? При вас ме изпраща вашият баща.
Празният му поглед остана втренчен в лицето ми, но той не продума нито дума. Тогава Гибсън му се сопна заплашително:
— Искаме да чуем името ти. Кажи как се казваш!
Запитаният обърна глава към него и отговори полугласно и страхливо като някое наплашено дете:
— Казвам се Гийелмо.
— Какъв си?
— Поет.
Аз продължих да питам:
— Олерт ли се казвате? От Ню Йорк ли сте? Имате ли баща?
Но болният отговори отрицателно на всички въпроси, без ни най-малко да се замисля. Стана ясно, че е дресиран. Беше очевидно, че през времето, откакто се намираше в ръцете на Гибсън, Олерт постепенно се беше побъркал съвсем.
— Ето ви го вашият свидетел! — изсмя ни се злодеят. — Той ви доказа, че се намирате на погрешен път. И така, имайте добрината отсега нататък да ни оставите на мира!
— Все пак искам да го попитам нещо по-особено — настоях аз. — Може би въпреки всичко паметта му ще се окаже по-силна от лъжите, които си му втълпил в главата.
Беше ми хрумнала една идея. Извадих портфейла си, защото в него бях поставил страниците на „Дойче Цайтунг“ от Ню Орлиънс със стихотворението му; измъкнах една страница и зачетох първия куплет бавно и високо. Помислих си, че собственото му стихотворение на немски език би го изтръгнало от неговата апатия. Но той продължаваше да гледа пред себе си. Прочетох и втория куплет със същия неуспех; след това и третия:
„Ти знаеш ли нощта, която над ума ти се спуска тъй, че всуе закрила търси той и също като смок душата много пъти обвива и вселява със сатани безброй?“
Последните два реда прочетох по-високо, отколкото останалите. Той повдигна глава, изправи се и протегна ръце.
Продължих бързо:
„Пред тази черна нощ ти все нащрек бъди — след нея само няма зора да се роди!“
Сега Олерт нададе вик, скочи към мен и посегна към страницата. Дадох му я. Той се наведе към огъня и зачете сам високо, отначало до край. После се изправи и извика на немски така силно, че гласът му проехтя надалеч из тъмната долина:
— Съчинено от Олерт, от Уилям Олерт, от мен, от самия мен! Защото аз съм този Уилям Олерт, аз! Не ти се казваш Олерт, не ти, а аз!
Последните думи бяха отправени към Гибсън. У мен се зароди страшно подозрение. Гибсън притежаваше документите на Уилям — да не би да се представяше за него, въпреки че беше по-възрастен? Да не би …? — Но нямах време да проследя мисълта си до край, защото дотича вождът, забравил и достойнството си, и съвета на най-видните си воини и блъсна Олерт на земята.
— Мълчи, куче! Искаш да разберат апачите, че се намираме тук ли? Ще предизвикаш битката и смъртта!