Уилям Олерт нададе жален вик и отправи неразбиращ поглед към индианеца. Отново бяха изгаснали искрите на временно пробудилия се у него разум. Взех хартията от ръката му и я прибрах. Може би по-късно с нейна помощ пак щеше да ми се удаде да възвърна съзнанието му за неговото собствено аз.
— Не му се сърди! — помоли Олд Дет вожда. — Изгубил си е разума. Отсега нататък ще мирува. А сега ми кажи дали тези двама мъже са онези топиаси, за които ми говори!
Той посочи към двама индианци, които седяха край огъня на белите.
— Да, те са — кимна вождът. — Те не разбират добре езика на команчите. Трябва да се обърнеш към тях на говора на граничните земи. Но се погрижете този бял, който си е изгубил душата, да стои кротко, иначе ще заповядам да му запушат устата!
Ойо-колтса отново се върна при огъня на съвета. А Олд Дет плъзна погледа си по фигурите на двамата индианци остро и изпитателно и ги попита полугласно:
— Моите червени братя са слезли от високото плато Топиа? Приятели на команчите ли са воините, които живеят там горе?
— Да — отвърна по-възрастният. — Нашите оръжия са винаги в услуга на воините на команчите.
— Но защо следата ви идваше откъм север, където не живеят вашите братя, а враговете на команчите, апачите лянеро и тараконе?
Изглежда, че този въпрос постави индианеца в затруднение. Това можеше да се види ясно, защото нито той, нито синът му бяха изрисували лицата си с бои. Той се позабави с отговора си. Най-сетне заяви:
— Моят бял брат задава въпрос, на който може лесно да си отговори и сам. Ние изровихме бойната секира срещу апачите и се отправихме на север, за да разузнаем къде се намират те в момента.
— И какво научихте?
— Видяхме Винету, най-прочутия вожд на апачите. Тръгнал е с всички свои хора, за да пренесе войната през Рио Кончос. После се върнахме, за да съобщим това на нашите; те трябва да побързат да нападнат селата на апачите. Така се натъкнахме на воините на команчите и ги доведохме дотук, за да могат и те да донесат гибел на враговете ни.
— Команчите ще ви бъдат благодарни. Но откога воините на топиас са забравили да бъдат честни хора?
Ясно беше, че старият скаут таеше някакви подозрения относно двамата; вярно, че им говореше твърде дружелюбно, но в гласа му имаше една особена нотка, едно звучене, което бях долавял винаги, когато имаше тайното намерение да надхитри някого. Въпросите му очевидно не бяха приятни за мнимите топиаси. По-младият го гледаше враждебно. По-възрастният се мъчеше да отговаря учтиво, но си личеше, че думите излизаха насила от устата му.
— Защо моят бял брат пита за нашата честност? Каква причина има да се усъмнява в нея?
— Нямам намерение да ви обиждам. Но защо не седите при воините на команчите, а сте дошли при бледоликите?
— Олд Дет пита повече, отколкото е необходимо. Седнали сме тук, защото така ни харесва.
— Но по този начин създавате впечатлението, че команчите презират топиасите. Излиза, че са искали да измъкнат от вас някаква изгода, но без да ви допуснат при себе си.
Това беше обида. Индианецът избухна:
— Не говори такива думи, иначе ще трябва да се биеш с нас! Бяхме седнали при команчите, но дойдохме при бледоликите, за да научим от тях някои неща. Да не би да е забранено да се разбере как живеят хората в земите и градовете на бледоликите?
— Не, не е забранено. Но аз на ваше място щях да бъда по-предпазлив. Твоите очи са виждали снега на много зими, ето защо би трябвало да знаеш какво искам да кажа.
— Ако не го знам, тогава кажи ми го! — прозвуча подигравателният му глас.
Тогава Олд Дет се приближи до стария мним воин на топиасите, наведе се малко към него и го попита строго:
— Изпушиха ли воините на команчите с вас лулата на мира, мина ли димът на калюмета и през вашите носове?
— Да.
— Тогава сте строго задължени да вършите само онова, което е в полза на команчите.
— Да не искаш да кажеш, че не постъпваме така?
Двамата впиха остро погледи един в друг, сякаш искаха да се счепкат. След това Олд Дет отговори:
— Виждам, че ме разбра и отгатна мислите ми. Ако ги изкажа на глас и двамата сте загубени.
— Уф! — извика червенокожият, скочи и посегна към ножа си. И синът му се изправи заплашително, измъквайки ножа от пояса си. Обаче Олд Дет отвърна на тези враждебни действия само с едно сериозно кимване на главата.
— Да, убеден съм, че няма да останете дълго време при команчите. Щом се върнете при онези, които са ви изпратили, кажете им, че и ние сме техни приятели! Олд Дет обича всички червенокожи мъже и не пита към кое племе принадлежат.