Тогава индианецът го запита със съскащ глас:
— Да не би да мислиш, че не сме от племето топиас?
— Нека моят червен брат размисли, колко непредпазливо е от негова страна да изговаря тези думи. Аз премълчах мислите си, защото не искам да бъда твой враг. Защо ти самият се издаваш? Не си ли застанал тук между петстотинкратната смърт?
Ръката на червенокожия, държаща ножа, потръпна, сякаш искаше да нанесе удар.
— Кажи ми за какъв ме смяташ! — подкани той скаута.
Олд Дет хвана ръката му, която държеше ножа, дръпна го малко настрани в посока към мен и му каза тихо, но все пак така, че чух:
— Вие сте апачи!
Индианецът отстъпи крачка назад, изтръгна ръката си от неговата и замахна, за да нанесе удар:
— Лъжеш, куче!
Олд Дет не се и помръдна, за да избегне удара. Само пошепна на възбудения човек:
— Искаш да убиеш приятеля на Винету?
Тези ли думи или пък острият горд поглед на стария скаут предизвикаха желаното въздействие? Индианецът отпусна ръка. Той приближи уста до ухото на Олд Дет и заплаши:
— Мълчи!
После му обърна гръб и отново седна. Лицето му бе станало толкова спокойно и непроницаемо, сякаш нищо не се беше случило. Бе разбрал, че е разкрит, но по лицето му не личеше ни най-малката следа от загриженост или страх. Дали познаваше Олд Дет така добре, та беше сигурен, че няма да го предаде? Или считаше, че не го грози опасност по някакви други съображения? Синът му също седна спокойно и прибра ножа си в пояса.
Двамата апачи бяха рискували да застанат начело на смъртните си врагове като водачи — една постъпка, изискваща невероятна храброст! Ако намеренията им успееха, тогава команчите бяха обречени на сигурна гибел. Впрочем това беше мисъл, която ме безпокоеше, въпреки че от сърце желаех победата на Винету и неговите апачи. Цялото ми същество се противеше на мисълта да оставя команчите сляпо да тръгнат към смъртта, нали ни бяха посрещнали като приятели! Затова реших да поговоря с Олд Дет.
Тъкмо се канехме да напуснем групата на белите, когато едно раздвижване сред команчите ни накара да останем на мястото си. Забелязахме, че съвещанието беше завършило. Участниците в него бяха наставали. По знак на вожда останалите червенокожи също напуснаха огньовете и образуваха плътен кръг. Белите останаха оградени от тях. Белия Бобър влезе в кръга с бавна крачка и гордо изправена глава и с вдигане на ръка даде знак, че иска да говори. Веднага се възцари пълна тишина. Белите още не подозираха какво щеше да се случи. Те бяха станали прави. Само двамата мними топиаси останаха седнали и гледаха спокойно пред себе си, като че ли всичко това не ги засягаше. И Уилям Олерт си седеше все още на мястото и гледаше втренчено молива, който пак държеше между пръстите си.
Сега вождът започна да говори бавно, наблягайки на всяка дума:
— Бледоликите дойдоха при воините на команчите и им казаха, че били техни приятели. Затова те ги приеха и им позволиха да пушат с тях лулата на мира. Но сега команчите научиха, че са били излъгани от бледоликите. Белия Бобър обмисли добре всичко, което говори за и против тях и се посъветва с най-опитните си воини какво да направи. Единодушни сме, че бледоликите са ни излъгали и не заслужават повече нашето приятелство и закрила. Затова от този миг съюзът ни с тях не съществува, а враждебността ще замести приятелството.
Той млъкна за малко. Офицерът бързо се възползва от случая и попита:
— Кой ни е оклеветил? Сигурно четиримата мъже, които дойдоха с техния негър, за да ни въвлекат в опасност. Вече доказахме и повтаряме, че сме приятели на команчите. Нека най-напред пришълците покажат, че са искрени към нашите червени братя! Кои са те? Кой ги познава? Ако са говорили нещо лошо за нас, тогава ние настояваме да го научим, за да можем да се защитим. Няма да допуснем да бъдем съдени, без да бъдем изслушани! Аз съм офицер, а това означава, че съм вожд на моите хора. Мога и трябва да изисквам да участвам във всяко съвещание, което ни засяга!
— Кой ти е дал разрешението да говориш? — попита вождът строго и гордо. — Когато говори Белия Бобър, всеки друг трябва да чака! Ти искаш да бъдеш изслушан. Е добре, ние те изслушахме преди, когато говори с Олд Дет. Оказа се, че сте воини на Хуарес. Но ние сме приятели на Наполеон, следователно вие сте наши врагове. Питаш, кои са тези бледолики и аз ти казвам: те са храбри, честни воини. Когато видяхме за първи път лицата ви, ние вече познавахме Олд Дет от много зими. Изискваш да ти разрешим да участваш в съвещанията ни. Казвам ти, че дори Олд Дет не получи такова разрешение. Воините на команчите са истински мъже. Не им е необходима хитростта на бледоликите, за да разберат кое е умно и кое не е, кое е правилно и кое не е. Белия Бобър се е изправил сега пред вас, за да ви каже какво сме решили. Трябва да го изслушате спокойно, да не го прекъсвате, за …