— Изпушихме с вас калюмета — намеси се офицерът, — ако се отнесете неприятелски към нас, тогава …
— Мълчи, куче! — прогърмя гласът на Ойо-колтса. — Устните ти изговориха току-що една обида. Помни, че сте заобиколени от над петстотин воини! Изпушихме калюмета само вследствие на измама, на лъжа! Воините на команчите познават волята на Великия Дух. Те уважават законите и знаят, че все още се намирате под закрилата на калюмета и че трябва да се отнасят приятелски към вас, докато не сте изгубили тази закрила. Червена е свещената глина, от която е направен калюметът. Червен е цветът на светлината, на утрото и на пламъка, с който запалваме калюмета. Угасне ли той, настава мир, докато отново се появи светлината на пламъка. Когато настъпи светлината на утрото, мирът ще свърши и съюзът ни с вас няма да съществува. Дотогава сте наши гости. Но след това между нас започва вражда. Вие ще спите и ще си почивате тук при нас и никой няма да ви докосне. Обаче щом се зазори, ще трябва да се отправите с конете си в посоката, от която дойдохте с нас. Ще получите преднина от времето, наричано от вас пет минути. После ще ви преследваме. Дотогава ще задържите цялото си имущество. Но след това ще ви убием и като победители ще вземем всичко, каквото притежавате. А двамата от вас, които Олд Дет желае да получи, също ще бъдат наши гости до зазоряване, но няма да им разрешим да тръгнат с вас, а ще останат тук като пленници на Олд Дет, който може да прави с тях каквото си пожелае. Това е решението на нашето събрание. Белия Бобър, вождът на команчите, каза. Хау!
Той се обърна.
— Какво? — извика Гибсън. — Аз да бъда пленник на този старец? Аз ще …
— Мълчи! — прекъсна го офицерът. — Нарежданията на вожда не могат да бъдат променени с нищо. Познавам червенокожите. Но съм убеден, че замисленият срещу нас удар ще се обърне срещу клеветниците. Още не е настъпило утрото. Дотогава могат да се случат много неща. Може би отмъщението е много по-близо, отколкото си мислим.
Те отново насядаха по предишните си места. Но команчите не се върнаха край огньовете си, а след като ги изгасиха с изключение на огъня на Белия Бобър, се разположиха в четири кръга така, че белите се оказаха напълно обградени. Олд Дет ми направи знак да излезем извън обкръжението на индианците. Искаше да отиде на разузнаване. Попитах го със съмнение:
— Мислиш ли, сър, че Гибсън със сигурност ще ни падне в ръцете?
— Ако не се случи нещо непредвидено, не може да ни се измъкне.
— Съвсем си прав, ако не се случи нещо непредвидено. Но много ме е страх, че се готви нещо. Последните думи на офицера на хората на Хуарес не ми харесаха. Може би ще е най-добре, ако веднага заловим двамата.
— Не е възможно. Проклетата лула на мира ни пречи. Команчите няма да допуснат да сложим ръка на Гибсън, преди да се е зазорило. Но след това можем да го пържим и печем, да го изядем с или без вилица, както ни се харесва.
— Ти спомена за нещо неочаквано. Опасяваш ли се от нещо?
— За съжаление да! Струва ми се, че команчите са се оставили да бъдат примамени от двамата апачи в опасна клопка.
— Тогава наистина мислиш, че тези топиаси са апачи?
— Можеш да ме обесиш, ако не са. Най-напред ми се стори подозрително, че двама топиаси били дошли откъм Рио Кончос. Така може да бъде метнат един команч, но не и такъв опитен скаут като мен. После щом ги видях, веднага разбрах, че подозренията ми са били основателни. Индианците топиас спадат към полуцивилизованите племена. Имат меки, не рязко очертани линии на лицето. А я погледни тези остро изрязани, смели черти на двамата червенокожи! Ами като ги чух да говорят! Веднага се издадоха с произношението си. Освен това: когато казах в лицето на по-стария, че е апач, не ми ли даде право цялото му поведение?
— Не е ли възможно да се лъжеш?
— Не. Той нарече Винету „най-великия вожд на апачите“. Нима някой враг на апачите ще си послужи някога с израз, в който се съдържа такова уважение и похвала? Залагам живота си, че не се лъжа.
— Наистина, доводите ти са убедителни. Но ако действително имаш право, тези хора направо ме смайват. Двама апачи се осмеляват да се вмъкнат в отряд команчи от над петстотин души, това е повече от геройство!
— О, Винету познава хората си!
— Мислиш ли, че той ги е изпратил?
— Сигурно. От дон Атанасио знаем кога и къде Винету е преплувал Рио Гранде. Не е възможно да се намира вече край Рио Кончос, преди всичко невъзможно е да е там заедно с всичките си воини. Не, доколкото го познавам, той е навлязъл с коня си направо в Болсон де Мапими, за да събере апачите си. Веднага е изпратил съгледвачи в различни посоки да открият команчите и да ги примамят в Мапими. Докато враговете му си мислят, че е край Рио Кончос, а селата на апачите са останали беззащитни, той ги очаква тук и ще ги връхлети, за да ги унищожи с един-единствен удар.