На фона на огъня разпознахме Белия Бобър по неговите орлови пера. Щом се приближихме, той ни попита:
— Убеди ли се моят бял брат, че се намираме в безопасност?
— Не — отвърна старият скаут.
— С какво не се харесва мястото на Олд Дет?
— С това, че прилича на капан, в който сме се заврели всички.
— Моят брат се лъже. Тази котловина не е капан, а съвсем прилича на онова място, което бледоликите наричат форт. Никой неприятел не може да проникне вътре.
— Да, през проходите може би не, понеже са толкова тесни, че лесно могат да бъдат защищавани от десет воини.
Но не е ли възможно апачите да се спуснат по скалите?
— Не. Много са стръмни.
— А моят червен брат убеди ли се сам в това?
— Най-подробно. Воините на команчите дойдоха посред бял ден. Опитаха се да изкатерят скалистите стени, но не успяха.
— А може би е по-лесно да се спуснеш отгоре, отколкото да се изкачиш отдолу. Знам, че Винету умее да се катери като дивите кози в планините.
— Винету не е тук. Двамата топиаси ме осведомиха.
— Но дали и те самите са сигурни? Ако е истина, че Винету е бил във форт Индж, тогава той не е могъл да дойде тук, да събере воините си и веднага след това да се озове отвъд Рио Кончос. Нека моят брат сравни краткото време с дългия път.
Команчът наведе замислено глава. Изглежда, че достигна до някакъв резултат, който се покриваше с мнението на скаута.
— Да, времето е твърде малко, а пътят е дълъг. Ще попитаме двамата топиаси още веднъж.
Той се отправи към огъня на белите и ние го последвахме. Те ни посрещнаха с мрачни погледи. Настрани от тях седяха Ланге, синът му и негърът Хектор. Уилям Олерт пишеше по своя лист, ням и глух за всичко около него.
Мнимите топиаси повдигнаха погледите си едва когато вождът ги заговори:
— Знаят ли моите братя със сигурност, че… Ойо-колтса замлъкна. От височината на скалите се разнесе страхливият писък на някаква малка птичка и веднага след това последва хищният вик на кукумявка. Вождът наостри слух, Олд Дет също. Гибсън взе от земята един лежащ до него клон и уж с намерение-да си поиграе, го тикна така енергично в огъня, че за кратко време пламъците лумнаха. После той се накани да повтори същото действие, наблюдаван от доволните погледи на всички бели. Но ето че Олд Дет с един скок се озова до него, изтръгна клона от ръката му и го заплаши:
— Я остави това, сър! Играеш си със собствения живот!
— Защо? — попита Гибсън ядосано. — Нима не е разрешено дори поддържането на огъня?
— Не. Когато горе крещи кукумявка, тук не може да се дава този предварително уговорен сигнал.
— Сигнал ли? Да не си полудял?
— Да, полудял съм дотолкова, че веднага ще изпратя куршум в главата на всеки, който се осмели отново да разбърка огъня.
— По дяволите! Държиш се, като че ли ти заповядваш тук!
— Наистина заповядвам, а ти си мой пленник и аз хич няма да се церемоня с тебе. Не си въобразявай, че можеш да измамиш Олд Дет.
— Наистина ли трябва да търпим това, сеньори?
Този въпрос бе отправен към останалите. Олд Дет беше извадил револверите си, аз също. Само за миг двамата Ланге и Хектор се озоваха до нас също с револвери в ръцете. Щяхме да стреляме по всеки бял, който се покаже тъй непредпазлив да посегне към оръжието си. На всичко отгоре и вождът извика някаква кратка заповед към своите хора. Команчите веднага наставаха и десетки стрели се насочиха към белите.
— Ето, видя ли? — засмя се Олд Дет. — Калюметът все още ви закриля. Дори са ви оставили и оръжията. Но щом някой посегне дори само към ножа си и край на закрилата.
В този миг високо горе, сякаш от небето, се повтори крясъкът на кукумявката. Ръката на Гибсън потръпна, като че ли искаше отново да вземе клона. Но не посмя. Сега вождът пак повтори въпроса си към двамата топиаси, който беше прекъснат преди малко:
— Убедени ли са моите братя, че Винету се намира отвъд Рио Кончос?
— Да, убедени са — отвърна по-възрастният.
— Нека воините на топиас си помислят, преди да ми отговорят!
— Те не са се излъгали. Бяха се скрили в храстите, когато той премина покрай тях и те го видяха.
Вождът продължи да ги разпитва, а старият топиас да отговаря. Най-накрая Белия Бобър каза: