— Твоите обяснения задоволиха вожда на команчите. Нека моите бели братя ме придружат!
Тази подкана засягаше Олд Дет и мене. Скаутът направи знак на двамата Ланге да дойдат с нас. Те ни последваха, като взеха и негъра.
— Защо моят брат вика и останалите си спътници? — попита вождът.
— Защото ми се струва, че скоро ще имам нужда от тях. Искаме да сме заедно в опасността.
— Няма никаква опасност.
— Лъжеш се. Не те ли усъмни крясъкът на кукумявката? Беше издаден от човек.
— Белият Бобър познава гласовете на всички птички и всички животни. Той умее да ги различава от наподобяващите ги човешки гласове. Това беше истинска кукумявка.
— А Олд Дет знае, че Винету съвършено имитира гласовете на много животни. Моля те да бъдеш предпазлив. Защо онзи бледолик бръкна в огъня с клона? Това беше уговорен знак.
— Но тогава той би трябвало да се е уговорил с апачите, а не е било възможно да се е срещнал с тях!
— Може би някой друг се е уговорил с тях, а този бледолик е получил задачата да даде знака, за да не се разкрие пред вас истинският предател.
— Мислиш ли, че между нас има предатели? Не ми се вярва. А дори и да беше така, пак няма защо да се страхуваме от апачите, понеже те нито могат да минат покрай постовете, нито могат да се спуснат по скалите.
— Не е изключено и да им се удаде. С помощта на ласата си те постепенно могат да се спускат от едно място до друго, защото е… я слушай!
Викът на кукумявката отново се разнесе, и то не от високо, а от нейде значително по-ниско.
— Пак тази птица — обади се команчът без всякакво безпокойство. — Тревогата ти е излишна.
— Не — heavens! Апачите са тук, в котловината! Чуваш ли?
Откъм изхода на котловината се разнесе силен, рязък и потресаващ вик, предсмъртният вик на човек. Веднага след това въздухът потрепера от многогласния боен вик на апачите. Който го е чувал поне един-единствен път, той никога не може да го забрави. Едва беше проехтял този рев и всички бели край огъня наскачаха.
— Ето ги къде са кучетата! — извика офицерът, посочвайки към нас. — Дръжте ги!
— Да, дръжте ги! — изкрещя и Гибсън. — Избийте ги!
Ние стояхме настрани от светлината и това ги затрудняваше в прицелването. Ето защо те предпочетоха да не стрелят, а да се втурнат към нас с вдигнати приклади. Без съмнение всичко бе предварително уговорено, движенията им бяха толкова бързи и сигурни, че не можеха да бъдат резултат от моментно внушение. Бяхме отдалечени от тях най-много на тридесет крачки. Но това разстояние, което трябваше да бъде изминато от нападателите, даде все пак време на Олд Дет за забележката:
— Е, не бях ли прав? Бързо пушки на рамо! Да ги посрещнем както се полага!
Шест карабини се насочиха към нападателите, защото и вождът държеше оръжието си в ръка. Изстрелите ни изтрещяха — от двуцевките по два изстрела — и мнозина от тях се строполиха на земята. И команчите бяха наскачали и бяха изпратили стрелите си към предателите. Успях да забележа само че въпреки подканата си Гибсън не участваше в нападението. Той все още стоеше край огъня, бе хванал ръката на Олерт и се мъчеше да го вдигне от земята. Успях да ги зърна и двамата само за секунда. Не можех повече да ги наблюдавам, защото крясъците се бяха приближили бързо и в този миг апачите се нахвърлиха върху команчите.
Осма глава
Индианска клопка
Тъй като светлината от двата огъня не достигаше надалеч, апачите не можеха да установят броя на неприятелите си. Команчите все още стояха в кръг, но той моментално беше разкъсан и изтласкан настрани. Трещяха изстрели, профучаваха копия, свистяха стрели, проблясваха ножове. Към това се прибавяха крясъците на двете враждуващи страни и гледката на хаоса от тъмните, счепкани, борещи се помежду си човешки фигури, които приличаха на развилнели се демони! Изпреварвайки всички апачи, дълбоко в редиците на команчите се беше вклинил един човек. Той държеше в лявата си ръка револвер, а десницата му размахваше томахока. Докато всеки куршум от малкото огнестрелно оръжие поваляше с абсолютна сигурност по един команч, бойната секира се стоварваше светкавично от една глава на друга. Той не носеше отличителни белези, а и лицето му не беше покрито с бои. Това се виждаше ясно. Но начинът, по който се биеше и самото обстоятелство, че имаше револвер, улесняваха отгатването на въпроса кой беше той. Белия Бобър го позна също така бързо, както и ние.
— Винету! — извика той. — Най-сетне се срещаме! Ойо-колтса ще се заеме с него.
Команчът ни изостави и се втурна в кипежа на битката. Биещите се групи се сляха отново зад него така нагъсто, че не можехме да го проследим с погледите си.