— Какво ще правим сега? — попитах Олд Дет. — Апачите са по-малобройни. Ако не се оттеглят бързо, ще бъдат унищожени. Трябва да отидем да измъкнем Винету!
Наканих се да тръгна. Но старият скаут ме сграбчи за ръката и ме задържа:
— Не прави глупости! Не бива да постъпваме предателски спрямо команчите, защото пушихме с тях калюмета. Впрочем Винету няма нужда от твоята помощ. Достатъчно е умен, нали чуваш?
Наистина чух гласа на моя червенокож приятел:
— Измамени сме. Отстъпвайте бързо! Назад, назад!
По време на кратката, но разгорещена схватка огньовете бяха почти напълно изпотъпкани, но все пак осветяваха околността дотолкова, че можех да видя какво става. Апачите се оттегляха. Винету беше разбрал, че срещу него имаше доста по-многочислена сила. Зачудих се, че противно на обичайната си привичка, той не беше разузнал предварително броя на неприятелите си. Но скоро ми се изясни коя беше причината.
Команчите се опитаха да се втурнат след тях, но бяха възпрени от куршумите и стрелите на апачите. Особено често долавях гърмежите от Сребърната пушка на Винету, която, както е известно, беше наследил от баща си. Белия Бобър нареди да разпалят наново огньовете, така че стана по-светло и се приближи към нас.
— Апачите ни се изплъзнаха. Но утре рано сутринта ще ги преследваме и унищожим.
— Смяташ ли, че ще ви се удаде? — отвърна Олд Дет.
— Несъмнено! Не мисли ли моят брат като Ойо-колтса? Тогава се лъже.
— Не каза ли и преди, че се лъжа, когато те предупреждавах? Нарекох тази котловина клопка. Може би няма да успееш да я напуснеш.
— Нека само настъпи денят, тогава ще видим малкото останали неприятели и бързо ще ги унищожим. Сега тъмнината ги прикрива.
— Тогава е безсмислено да се стреля по тях! Ако сте си свършили стрелите, тази долина наистина ще ви даде достатъчно дървен материал за нови, но имате ли и необходимите метални остриета? Не пилейте средствата си за защита! А какво става с десетте воини на команчите, които бранят входа на котловината? Още ли са там?
— Не, тук са. Битката ги привлече насам.
— Тогава незабавно ги изпрати обратно, та поне пътят за отстъпление да остане открит!
— Тревогата на моя брат е излишна. Апачите избягаха през изхода. Но до входа никой не може да се приближи.
— И все пак те съветвам да ме послушаш. Десетте човека не могат да ти свършат тук никаква работа, а там са необходими.
Вождът изпълни това настояване, ала повече от уважение към Олд Дет, отколкото от убеждение. Но скоро се оказа, че старият скаут е имал пълно право. След като десетимата се бяха отправили към входа на котловината, оттам се разнесоха два изстрела от карабина и в отговор последва див рев. Няколко минути по-късно се завърнаха двама от десетте индианци, за да съобщят, че са били посрещнати с два куршума и много стрели. Само те двамата успели да избягат.
— Е, лъгал ли съм се? — попита скаутът. — Клопката е затворена и отпред, и отзад, а ние сме по средата.
Белия Бобър беше много смутен.
— Уф! Какво трябва да направи Ойо-колтса?
— Не разпилявай силите и оръжията на твоите хора! Постави по двадесет или тридесет души срещу изходите на котловината, за да наблюдават тези две места. Нека останалите хора се оттеглят и си отпочинат, за да имат утре рано сутринта свежи сили. Това е единственото, а може би и най-доброто, каквото мога да те посъветвам.
Този път вождът изпълни съветите му веднага. После преброихме убитите и едва тогава се сетих пак за белите. Само мъртъвците лежаха все още там. Заедно с офицера, Гибсън и Уилям Олерт липсваха точно десет души. Бяха изчезнали и двамата топиаси.
— Лошо! — въздъхнах аз. — Негодниците се намират в безопасност при апачите.
— Да, а и там са ги приели добре, защото са се били съюзили с двамата разузнавачи, мнимите топиаси — кимна Олд Дет.
— Тогава Гибсън и Олерт пак ще ни се изплъзнат!
— Не — възрази скаутът. — Ние притежаваме тотема на Добрия Мъж и апачите ме познават, следователно ще ни приемат като приятели. После все ще я наредя някак си да ни предадат двамата. Ще изгубим само един ден, това е всичко.
— Но ако двамата си плюят на петите?
— Не ми се вярва. Би трябвало да прекосят Мапими, а сами не могат да рискуват… но я чакай, какво е това?
Беше се насъбрала група команчи. Оттам се разнасяха стонове и вопли. Приближихме се и видяхме един от белите, който беше изгубил съзнание вследствие на тежко раняване и току-що беше дошъл отново на себе си. Беше прободен с копие в коремната област, но изотзад, следователно от някой команч. Сигурно бе станало, когато белите се бяха нахвърлили върху нас. Олд Дет коленичи при него и прегледа раната му.