— Тя ме вика, съседе. Трябва да побързам, понеже звъни в необичайно време и сигурно се е случило нещо неочаквано.
Густел бързо се отдалечи, а аз седнах при спътниците си, които бяха привлекли вече погледите на посетителите, макар че появяването на един уестман или на някой индианец тук, в Сан Франциско, е нещо най-обикновено. Особено интересни за тях бяха великолепната фигура на Винету и неговите маниери, а също и Марк, дребосъкът с липсващите уши, което не оставяше място за съмнение у хората, че беше преживял необикновени приключения.
— Е? — попита ме Бърнард.
— Преди повече от три месеца брат ти е заминал оттук и е писал само един-единствен път от Йелоу Уотър Граунд. Писмата ти са му били препращани на един тамошен адрес.
— Къде се намира това селище?
— Доколкото си спомням, е разположено в една странична долина на Сакраменто, в която е намерено много злато. Казваха, че там буквално гъмжало от дигъри, но, изглежда, напоследък са се преместили нейде по-нагоре по реката.
— Алън оставил ли е тук нещо?
— Не попитах доня Елвира.
— А е трябвало да я попиташ.
— Скоро ще имаме тази възможност, защото всички сме поканени на вечеря.
— А-а, това звучи приятно! Впрочем ще се осведомя от нашата тукашна банка, дали Алън я е посетил.
В този момент към нас се приближи Густел.
— Господин съседе, повикаха ме заради вас. Вечерята ще бъде в девет часа, а стаи ще получите още сега.
— Стаи ли? Струва ми се, че тук имаше само гълъбарници!
— Отзад е издигната пристройка с няколко помещения. Там има две хубави стаи, използвани от доня Елвира само когато й дойдат на гости роднини.
— Вероятно там е живяла и сеньорита Алма?
— Да, чувах да се говори за нея, макар че по онова време все още не бях тук.
— А не сте ли чували и дали тази дама е познавала някой си Алън Маршъл, който е живял тук по същото време?
— О, да! Хората много говориха за тях и се смяха. Тя буквално преследвала този господин, тъй че той едва успял да се отърве от нея. А сега елате с мен. Вече нося и ключовете.
Ние станахме и я последвахме. Двете стаи, които получихме, можеха да се нарекат направо луксозни в сравнение с останалото обзавеждане на «хотела». В едната от тях се настаниха Бърнард и Безухия, а в другата Винету и аз. На Цезар дадоха отделно помещение.
Моята услужлива съседка ни снабди с всичко, което ни бе необходимо, за да придадем на външността си по-приветлив вид, тъй че скоро бяхме вече в състояние да излезем из града. Винету остана в стаята си. Беше твърде горд, за да има желание да се превърне в обект на хорската жажда за зрелища по улици и по площади. И Марк се излегна на кревата си с думите:
— Какво ли ще правя в града? — рече той. — Мога да ходя, не е необходимо да се упражнявам в ходене например из този град, а къщи и хора съм виждал предостатъчно. Гледайте по-скоро да се измъкваме от тази лудница и да се връщаме в саваната, иначе от голямата скука ще вземат пак да ми пораснат ушите и тогава край на Безухия!
Добрият Марк се намираше в града едва от няколко часа, а вече чувстваше копнеж по свободната прерия. Какво ли би трябвало да изпитват «диваците», когато за да се «поправят», биват тиквани в тесните мрачни килии на някой филаделфийски или обърнски затвор само защото са се съпротивявали срещу насилственото изхвърляне от земите, които са тяхна родина, от които се препитават и където са гробовете на техните бащи и братя!
Обиколката ни из града не беше безцелна. Бърнард и аз посетихме банкера, с когото семейство Маршъл поддържаше делови отношения. Но успяхме да научим само, че Алън се отбил няколко пъти, а после след кратко сбогуване потеглил за мините. Изтеглил всичките си пари и ги взел със себе си, за да закупува нъгитс.
След това безрезултатно посещение започнахме да се шляем из улиците, докато Бърнард внезапно ме вмъкна в някакъв магазин, където се продаваха всевъзможни видове и големини облекла. Тук човек можеше да си избере както най-фина мексиканска носия, тъй и ленената работна дреха на кулите.
Не беше трудно да се отгатне намерението на Бърнард. Макар и направени от здрава материя, по време на дългото ни пътуване нашите дрехи бяха пострадали толкова много, че наистина изглеждаха не само малко, ами и доста окъсани и занемарени. Бяхме избръснати, взаимно си бяхме подстригали косите, обаче облеклото ни бе в окаяно състояние. По време на покупките забелязах, че Бърнард имаше вкус. Избра си траперско облекло, което му стоеше много хубаво. Само че цените съответствуваха на по-скъпия живот в Сан Франциско.
— Хайде, Чарли, сега да вземем дрехи и за теб! — рече той, след като си купи всичко необходимо. — Ще ти помагам в избора.