— Хмм, вярно че се нуждаех от подобна покупка, обаче цените не бяха съвсем съобразени с моя джоб. Никога не съм се числял към онези нещастни хора, които, където и да бръкнат, вадят по някоя стотачка и навсякъде, където отиват, се препъват в чувал, пълен с талери, а спадам към онези достойни за завиждане люде, които имат сладкото съзнание, че днес са припечелили толкова, колкото им е необходимо за утрешния ден. И ето защо навярно съм изглеждал доста смешен, когато след думите си Маршъл веднага се залови да избира дрехи за мен.
Погледът му се спря на следното: ловна риза със снежнобял цвят от щавена кожа на малко еленче, изящно украсена с червено везмо от ръцете на индиански жени. Кожени легинси от гърба на елен с ресни по двата външни шева. Ловна връхна дреха от кожата на бизон, но тъй мека и еластична, сякаш бе от кожа на катеричка. Ботуши от меча кожа, чиито подгънати кончови можеха да се изтеглят нагоре чак до хълбоците. Подметките им бяха от най-добрия материал, какъвто може да се намери за тази цел, а именно кожа от опашка на възрастен алигатор. И накрая Маршъл избра боброва шапка, украсена по горния си ръб с кожа от гърмяща змия. По негово настояване трябваше да вляза в малко помещение, преградено с дъски, за да облека новите дрехи, а когато излязох, той ги беше вече платил. Протестите ми останаха напразни.
— Чарли, хайде да не спорим! — рече той. — Все още съм ти много задължен, а ако не искаш да го признаеш, тогава ще пиша тези неща на твоята сметка, която все някога ще уредим.
Той искаше да вземе и за Марк някои неща, обаче го разубедих, понеже много добре знаех колко силно е привързан дребосъкът към допотопните си дрехи, а освен това Безухия имаше такава фигура, за която нямаше да се намери готово облекло.
Когато се върнахме във «Валядолид», моето преобразяване предизвика най-силна радост у Цезар.
— О, масса, сега масса изглеждат съвсем много твърде красив, тъй хубав кат Цезар, ако и той получил нов дреха и шапка!
Нямаше как, трябваше да го възнаградя за това добронамерено сравнение с един благодарствен поглед, понеже знаех, че по този начин негърът ми бе изказал най-голямата си възможна похвала. Все пак на Марк Джорокс стаята му се бе видяла твърде тясна. Беше се настанил сам на една маса в гостилницата и щом ни видя да влизаме, ни направи знак с ръка да седнем при него.
— Слушайте! — каза той с приглушен глас. — До нашата маса се води разговор, който засяга например и нас.
— За какво става дума?
— Горе в мините и златните залежи са се случили някои неща, които човек не би могъл да одобри. Навъдили са се много бандити и както изглежда, не са индианци, ами бели, които нападат завръщащите се златотърсачи, отнемат им живота, а и някои други работи. Тук е седнал един, който им се е изплъзнал на косъм. Тъкмо разказва приключенията си. Слушайте!
На масата зад нас забелязах неколцина мъже, на които им личеше, че бяха видели през живота си и опасности, и беди. В момента един от тях говореше, а останалите следяха думите му с най-голям интерес.
— Well — чух го да казва сега, — отрасъл съм в Охайо, а това ще рече, че съм понасъбрал опит по реките и в саваната, по суша и вода, в планините и долу в долините на Запада. Срещал съм се и с пиратите на Мисисипи, и с бандитите от горските райони и съм се бил неведнъж с тях. Слушал съм да разказват за провеждането на някой удар, на който никой не би повярвал. А аз съм го считал за възможен. Но никога и през ум не ми е минавала мисълта, че стават чак такива неща по толкова оживен път, и то посред бял ден! Това надминава даже и номера със старата пушка, дето някой можел да стреля с нея под ъгъл.
— И все пак не ми звучи много правдоподобно — обади се един друг. — Нали сте били цял керван от петнадесет души срещу осем разбойници. Не е ли срам и позор, ако всичко е станало тъй, както ни го разказваш?
— Човече, много умно и мъдро говориш, ама я иди някой път сам да опиташ! — гласеше отговорът. — Наистина бяхме петнадесет души, а именно шест тропейроси ((исп.) — водачи на мулета, керванджии — Б. нем. изд.) и девет златотърсачи. Обаче ако решиш да се осланяш на тези тропейроси, загубен си! А трима от деветимата златотърсачи бяха болни от треска. Едва се крепяха върху мулетата, целите се тресяха от болестта, тъй че нито можеха да дадат свестен изстрел, нито пък да нанесат хубав удар с нож. Е, били ли сме действително петнадесет души, а?
— След това обяснение, работата наистина става малко по-ясна. Но все пак по този път минават толкова често разни коли, ездачи и пешеходци, че по всяко време нейде наблизо има хора, от които можеш да очакваш помощ?