— Тъй е, обаче какво пречи на онези типове да издебнат тъкмо един такъв миг, когато наблизо няма жив човек?
— Е, тогава разказвай цялата история подред, та човек да може да проумее нещо от нея!
— Ще ти изпълня желанието, драги! И тъй бяхме открили горе край Пирамиденото езеро такова богато златно находище, каквото едва ли ще намериш нейде другаде и просто трябва да ми повярвате, че след два месеца всеки от нас четиримата бе събрал около петдесетина килограма златен прах и нъгитс. Но работата спря дотук, понеже находището се оказа изчерпано, а двамина от нас получиха страшни болки в ставите от студа. Хич не е лесно от сутрин до вечер да стоиш до кръста във вода и да тръскаш батеата ((исп.) — съд за промиване на златоносен пясък — Б. пр.). И тъй събрахме си багажа и се върнахме в Йелоу Уотър Граунд, където продадохме добитото злато на един янки, който плащаше значително повече от мошениците, занимаващи се с разменна търговия, дето за една унция (мярка за благородни метали, равна на 28,35 г — Б. пр.) чисто злато ти дават килограм лошо брашно или половинка още по-лош тютюн. Но въпреки това този човек въртеше добра търговия. Мисля, че се казваше Маршъл и беше от Кентъки или нейде от онзи край. Бърнард бързо се извърна.
— Още ли е там?
— Не знам, а и не ме интересува. Но не ме прекъсвайте с безполезни въпроси, защото, ако наистина трябва да разказвам цялата история подред, както настоява този човек, то не бива да ми отвличате вниманието! И тъй този Маршъл, мисля, че се казваше Алън Маршъл, изкупи целия ни добив. Ако бяхме умни, веднага щяхме да си вдигнем чуковете, но, първо, искахме да си отдъхнем от преживените мъки и неволи, нашите болници се нуждаеха от грижи, и второ, не ни се предложи незабавно някоя добра възможност за пътуване. Хората си шушукаха туй-онуй за разбойнически нападения, дори споменаваха имената на различни мъже, които били тръгнали на път от златните мини, обаче никога не пристигнали в Сакраменто или Сан Франциско.
— А това истина ли беше?
— Ще разберете от останалата част на разказа ми. Чакахме няколко седмици. Но горе животът е дяволски скъп и тъй като бяха научили, че джобовете ни не са празни, всичките ни удоволствия се състояха в непрестанна отбрана срещу разни мошеници картоиграчи и друга подобна паплач, която денонощно ни обсаждаше. Състоянието на ставите на двамата ни другари се беше малко подобрило, тъй че решихме да не чакаме повече, а да тръгнем заедно с други петима мъже, на които, както и на нас, не им се седеше вече на това място. Бяхме станали девет души, наехме и необходимите ни мулета, а по този начин числеността ни се увеличи и с шест тропейроси. Всички бяхме отлично въоръжени, тропейросите също, от които впрочем всеки един изглеждаше тъй, сякаш сам би могъл да се разправи с десетина противници. Тръгнахме на път и отначало всичко вървеше добре, но после започна да вали, и то тъй продължително, че нашите болници бяха обхванати от треска. На туй отгоре водата тъй разкаля пътя, че пътуването ни стана извънредно тежко и бавно. За цял ден изминавахме едва-едва осем мили, а през нощта даже и в палатките си не можехме да се спасим от пороя, който се лееше от небето, сякаш някой беше прекатурил нейде над главите ни огромна бъчва с вода. Това влоши състоянието на болните от треска до такава степен, че се видяхме принудени по време на езда да ги връзваме върху мулетата.
— Ама че дяволски проклета история — обади се един от седящите край него. — И аз съм я карал тая гадна болест и знам как се чувства човек.
— Well! И тъй бяхме изминали около две трети от пътя и вечерта си избрахме място за лагеруване. Тъкмо се бяхме заловили да опънем палатките и накладохме огън, достатъчно голям за да освети силно близката околност, и ето че в един миг около нас изненадващо изтрещя пушечен залп. Тъкмо в този момент бях коленичил на земята в сянката на една от палатките и се мъчех да завържа въжето за колчето. Ето защо не бяха успели да ме забележат. Светкавично се изправих, и то тъкмо навреме, за да видя как нашите тропейроси се качиха на конете си и побягнаха. Но всичко туй бе извършено толкова вяло и бавно, че бандитите имаха десетократна възможност да ги покосят с куршумите си. Наканих се да вдигна карабината си, обаче онова, което се разигра пред очите ми, ме накара да се откажа. Куршумите на осемте разбойници бяха улучили целта си толкова сигурно, че моите петима спътници, които бяха здрави и работеха на светлината на огъня, сега лежаха мъртви на земята. А тъкмо в мига, когато посягах към карабината си, убиха и тримата болни. Останах съвсем сам. Какво бихте направили вие в моето положение, а?