— Чудесно, сеньори! Вземете оттук всичко необходимо. По-късно ще си оправим сметките! И ако имате още някакво желание обърнете се към Аугуста! Във всеки случай се надявам, че утре, преди да потеглите на път, ще ми кажете «адиос».
Шумолейки с роклята си, тя величествено напусна стаята, а ние излязохме подир нея, за да нагледаме конете и след това да си легнем да спим. На сутринта фериботът ни пренесе през залива и ние слязохме на носа, разположен срещу Сан Франциско.
Десета глава
Смъртоносен прах
Следвахме пътя, описан ни от златотърсача, и щом настъпи вечерта на третия ден, достигнахме склоновете на Сент Джонс. После свихме право на изток. По обед на следващия ден се спуснахме в долината на Сакраменто. Навсякъде забелязахме многобройни следи от онази трескава дейност, която повсеместно бе разровила земята в търсене на тъй желания «deadly dust», чийто блясък заслепява очите, обърква разума и чувствата, подлудява сърцата.
Толкова много е писано и говорено по този повод, че ми се иска да се въздържа от всякакви забележки. Обаче трябва да призная, че златната треска заразява и най-трезвомислещия човек, щом кракът му стъпи в онези местности и се види заобиколен от мъжете, които (често с хлътнали страни и повечето загърнати с парцали) жертвуват здравето си, а понякога и своя живот, само и само да забогатеят бързо. Но дори и да им се усмихне «щастието» да намерят това богатство, нерядко те го загубват също тъй бързо. Често работят дълги месеци с пълно напрежение на силите, без да постигнат някакъв значителен успех. Всяка копка, направена от тях, се съпровожда от ругатни и проклятия. При тях идва бледният призрак на глада, мизерията и отчаянието и тъкмо когато се канят да отпуснат изтощените си ръце и да се откажат от тази работа, току виж се разпространил слухът за някакво невиждано находище, което някой си нейде бил открил. Тогава те отново взимат в ръце батеата и пак стават жертва на тази неудържима страст…
Следобед достигнахме Йелоу Уотър Граунд, дълга и тясна долина, през която минава маловоден приток на Сакраменто. Разровена от горе до долу, по нея ясно си личаха отделните клеймове.
Виждаха се значителен брой пръстени колиби и палатки и все пак веднага се забелязваше, че славното време на разцвет за тази част от златоносните находища бе вече отминало.
Приблизително в средата на долината се издигаше ниска, но затова пък широка и дълга дъсчена барака, над чийто вход с тебешир бе написано: «Store and Boardinghouse of Yellow Water Ground». Собственикът на тази комбинация от странноприемница, смесен магазин и кръчма можеше навярно да ни даде най-точните сведения. И тъй, слязохме от конете, оставихме Цезар при тях и влязохме вътре.
Грубо скованите пейки и маси бяха заети от различни типове, кои с окаяна външност, кои с дързък и напет вид. Всички ни заоглеждаха с любопитство.
— Нови златотърсачи! — засмя се един от тях. — Може би ще намерят нещо повече от нас. Хей, червенокожия, я ела, каня те на един «дринк» ((англ.) — питие, пиене, чаша с напитка — Б. пр.)!
Винету се престори, че не беше чул тази подкана. Тогава човекът стана, взе чашата си с бренди и с предизвикателно изражение се приближи към апача.
— Негоднико, не знаеш ли, че най-голямата обида за един златотърсач е да му се откаже на поканата за «дринк»? Питам те дали ще пиеш и дали и ти ще почерпиш по чаша?
— Червенокожият воин не пие огнена вода, но не иска да обиди бледоликия.
— Тогава върви по дяволите!
Златотърсачът запрати в лицето на апача чашата с бренди, измъкна бързо ножа си и се хвърли напред, за да го забие в сърцето на Винету. Обаче веднага политна назад, надавайки силен вик, и после рухна на земята с предсмъртно хъркане. Апачът също имаше нож, сега той беше в ръката му. Острието му бе лъскаво както винаги. То беше останало в тялото на златотърсача само за някаква десета част от секундата. Човекът лежеше мъртъв на земята.
Другите веднага наскачаха. В свитите юмруци проблеснаха ножове. Но ние вече бяхме насочили карабините си към тях. Дори и Цезар, който тъкмо в този миг бе надникнал през вратата, стоеше сега на прага с пушка, готова за стрелба.
— Стойте! — извика съдържателят. — Хора, сядайте си по местата! Това не е ваша работа. Не ви засяга, понеже този въпрос трябваше да се уреди само между Джим и индианеца, и той се уреди. Нел, отнеси мъртвеца!
Златотърсачите се подчиниха. Нашето заплашително поведение, изглежда, им направи също тъй силно впечатление, както и думите на съдържателя. Иззад тезгяха се появи барманът, натовари мъртвеца на плещите си и го изнесе навън, за да го спусне, както видяхме след малко, в една изоставена от златотърсачите яма и да нахвърля върху него малко пръст. И този Джим бе дошъл тук, за да търси злато, а разбира се, по своя вина намери смъртта си — deadly dust! Колко ли често се разиграваха подобни сцени в златните мини!