— Well, тогава нека например оставим мулетата да вървят, където щат, и да се втурнем подир другите с още по-голяма бързина! — посъветва Безухия. — Моята Тони вече отдавна се сърди, че се мъкнем като охлюви.
— Хубави охлюви! — засмях се аз. — Впрочем в случая трябва да премислим и нещо друго, Марк. Кой от двамата Моргановци ще искаш да запазиш за себе си?
— Zounds, ама че въпрос, Чарли! И двамата, разбира се!
— Хмм, трудно ще стане тази работа.
— Защо?
— Мулетата носят злато. Щом Фред Морган ги отделя от себе си, тогава на кого ще ги повери?
— Е, на кого?
— Навярно само на сина си.
— Прав си. Но какво да правим?
— Кой от двамата искаш да заловиш пръв?
— Стария!
— Добре. Тогава давай направо!
Действително прехвърлихме Сакраменто за предвиденото от нас време и спряхме да бивакуваме на отвъдния й бряг. На сутринта продължихме, отдалечавайки се от реката. Не откъсвахме очи от дирята, която оставаше все така ясна. По обед излязохме на равнина, а следите бяха толкова пресни, че отрядът на бандитите едва ли можеше да бъде на повече от пет мили пред нас.
Пришпорихме конете си да направят едно последно усилие. Стремежът ни бе да се приближим до преследваните от нас хора дотолкова, че през нощта да имаме възможност да се промъкнем незабелязано до техния бивак. Всички бяхме обхванати от силно вълнение, защото се намирахме съвсем близо до убийците, които преследвахме безуспешно от толкова дълго време. Моят вран жребец ме носеше напред все начело на отряда ни, а съвсем близо зад мен следваше конят на апача.
Но какво беше това? Изведнъж забелязахме толкова много отпечатъци от конски копита, че едва ли броят на конниците е бил по-малък от стотина. По земята личаха следи от схватка, а по големите листа на някакво растение забелязах полепнала кръв.
Претърсихме мястото най-подробно. Наляво в равнината се отдалечаваха дирите на три коня, докато направо пред нас водеше широка следа, оставена от множество конски копита.
Втурнахме се по широката диря с най-голяма бързина. Несъмнено тези ездачи бяха индианци и понеже Алън нямаше голяма преднина, можеше като нищо да е попаднал в ръцете им. Не бяхме изминали повече от една миля, когато право пред нас съзряхме шатрите на индиански лагер.
— Шошоните! — възкликна Винету.
— Индианците-змии! — съгласи се с него Марк и без да спираме, скоро навлязохме в лагера им.
В центъра между шатрите повече от стотина индианци се бяха насъбрали около вожда си. Щом ни забелязаха, те хванаха своите пушки и томахоки и отвориха кръга.
— Ko-ту-хо (Поразяващия гръм — Б. нем. изд.)! — извика Винету, препускайки право към вожда, сякаш искаше да го прегази с коня си. Обаче на една-единствена крачка от него дръпна поводите на своя жребец.
На вожда не му мигна окото при тази рискована и изкусна ездаческа проява на Винету. Той простря ръка пред себе си.
— Винету, вождът на апачите! Във вигвамите на воините на шошоните се вселява радост, а в сърцето на вожда им — — щастие, защото Ко-ту-хо копнееше отново да види своя храбър брат!
— А и мен също! — извика Марк. — Не познава ли вече вождът на змиите своя приятел Безухия?
— Ко-ту-хо познава всички свои приятели и братя. Нека бъдат добре дошли във вигвамите на неговите воини!
В този миг нейде отстрани проехтя страшен вик. Извърнах се и видях, че Бърнард бе коленичил на земята до някакво човешко тяло. Незабавно се приближих до него. Човекът, който лежеше до шатрата, беше мъртъв. На гърдите си имаше рана от куршум. Беше бял, когото веднага познах — Алън Маршъл, братът на Бърнард.
Приятелите ни също се приближиха. Никой не каза и дума. Бърнард коленичеше безмълвно край убития, целуваше го по устните, челото и страните, приглади с ръка назад разпиляната над челото му коса и го прегърна през врата. После се изправи.
— Кой го уби? — попита той.
Вождът разказа следното:
— Ко-ту-хо изпрати воините си да обяздват своите коне. По едно време те забелязали приближаването на трима бели, преследвани от други бледолики. Щом десет мъже преследват трима, то тогава десетте не са добри и смели хора. Ето защо червенокожите воини се втурнали срещу тримата, за да им помогнат. Обаче десетимата стреляли по преследваните и този бледолик бил улучен от куршум. Червенокожите воини пленили седмина от преследвачите, а трима избягали. Този бледолик умря в ръцете им, а двамата, които са били заедно с него, си отпочиват в нашите вигвами.