— Не бива да се бавим много — обадих се аз. — Трябва да използваме деня, за да изминем известно разстояние.
— Накъде отиват моите братя? — попита Ко-ту-хо,.
— Към водите на Сакраменто в югоизточна посока оттук — обясни му Марк.
— Тогава да не се тревожат! Вождът на шошоните знае всяка педя от този път. Братята му могат да оставят конете си да пасат и после да яздят през нощта.
— Не трябваше да отпращаме Фред Морган толкоз бързо — подхвърли Марк.
— Защо?
— Можехме да го разпитаме.
— Ще го сторим по-късно, а дори и съвсем не ни е необходимо. Вината му е доказана десетократно — заявих аз.
— Но можехме да научим от него къде се е канел да се срещне с мулетата!
— Pshaw! Действително ли вярваш, че щеше да ни го каже?
— Не е изключено.
— Не. Никога няма да ни предаде своя син заедно със заграбените съкровища, особено пък като знае много добре, че по този начин с нищо няма да промени участта си.
— Моят брат Шарли е прав! — подкрепи ме Винету. — А освен това очите на червенокожите и белите ловци са достатъчно остри, за да открият следите на мулетата при всякакви обстоятелства.
Той наистина имаше право, но несъмнено щяхме да си спестим доста време, ако бяхме успели да научим мястото на срещата.
— Кого търсят моите братя? — попита шошонът съвсем в разрез с привичката на индианците никога да не проявяват любопитство пред хора, които не се числят към племето им. Но тук той се намираше сред мъже, които считаше за равностойни на себе си, тъй че можеше да наруши сдържаността, предписвана му иначе от обичаите.
— Търсим спътниците на разбойниците, пленени от воините на шошоните.
— Колцина са?
— Шестима.
— Само един от моите братя ще ги победи. Ще ги намерим и ще ги съберем с другите.
Когато започна да се смрачава, конете ни си бяха отпочинали дотолкова, че можехме да ги подложим на нови изпитания. Яхнахме ги и предоставихме водачеството на вожда Ко-ту-хо, който и вечерта, и през цялата нощ язди пред нас, проявявайки такава сигурност, която доказваше истинността на думите му, че познава всяка педя от пътя.
Отдавна прерията бе останала зад нас. Наложи ни се ту да изкачваме възвишения, ту да яздим през долини или да пресичаме малки гори и савани. На сутринта направихме почивка, а после продължихме в същата посока, докато пред нас съзряхме долината на Сакраменто.
Спуснахме се в нея и прекосихме реката. Точно пред нас видяхме сграда, построена на такова място, от което вляво и вдясно в планините се врязваха странични речни долини. Къщата бе направена от кирпичени зидове, облицовани с дъски. От надписа над вратата се разбираше, че е «хотел». Собственикът бе избрал за заведението си много удобно място. Това показваше и големият брой посетители, на които, изглежда, се радваше то, защото пред сградата стояха много впрегатни, ездитни и товарни животни, а пък вътре навярно не можеха да се поберат всички гости, тъй като изнесените на открито маси и пейки бяха почти изцяло заети.
— Ще влезем ли да се осведомим? — попита ме Марк.
— Имаш ли още нъгитс за бира «ейл» от Бъртън в Стафордшър? — отвърнах през смях.
— Имам още нещичко от този сорт.
— Тогава да вървим!
— Но няма да влизаме вътре, ами ще седнем отвън, ако нямаш нищо против, защото аз например не обичам нищо друго тъй много, както глътката чист въздух.
Смушихме конете, приближихме се, вързахме животните за юздите и седнахме в някаква лека дъсчена пристройка, над която гордо се мъдреше надписът «веранда».
— Какво ще пият господата? — попита притичалият Ганимед ((гръц.) — виночерпецът на Зевс — Б. пр.).
— Бира. Колко струва?
Аха! Сега добрият Марк бе по-предпазлив, отколкото преди, когато бяхме в Йелоу Уотър Граунд.
— И «портър», и «ейл» струват по половин долар.
— Тогава «портър»!
Келнерът донесе четири бутилки и Марк тъкмо се канеше да започне да го разпитва, когато аз хвърлих поглед през отвора, играещ ролята на прозорец, който гледаше към пътя, и незабавно му направих знак да мълчи.
През една от страничните речни долини се спускаха шест конници, двама от които водеха за юздите четири мулета. Човекът, който ги предвождаше, не беше никой друг, освен Патрик Морган. Те се отправиха към «хотела», вързаха животните си, а после седнаха на една маса, която се намираше отвън точно под нашия прозорец. Не можехме и да желаем нещо по-хубаво и удобно за нас.