Но защо мулетата им нямаха вече никакъв товар? Сигурно бяха прибрали плячката си в някакво скривалище и сега бяха тръгнали към мястото на срещата със своите съучастници.
Негодниците си поръчаха бренди и подеха разговор, който можехме да чуваме много добре.
— Дали баща ти и капитанът ще отидат преди нас на мястото на срещата? — попита един от тях.
— Възможно е — отговори Патрик. — Те могат да яздят по-бързо от нас и навярно лесно ще се справят с Маршъл. Придружават го само двама души.
— Твърде непредпазлив човек. Да носиш такива съкровища със себе си, а да пътуваш само с двама придружители.
— Толкоз по-добре за нас! Изглежда, че поначало си е непредпазлив, иначе не би захвърлил на земята в Йелоу Уотър Граунд скицата на пътя, по който беше тръгнал. Но, hang it all, това пък какво е?
— Кое?
— Я огледайте онези четири коня!
— Три великолепни животни, а четвъртото е нещо единствено по рода си. Кой ли разумен човек би възседнал подобна отвратителна кранта!
Марк сви пестници.
— Ще ви окрантя аз така, че например душичките ви ще изкарам през зъбите! — промърмори той.
— Да? Вярно, че този кон е единствен по рода си, обаче въпреки грозния си вид е един от най-известните и прочути коне на Дивия Запад. Знаете ли на кого Принадлежи?
— Не.
— На Безухия.
— Zounds! Наистина, казват, че той яздел подобен козел!
— Значи този тип е тук! Изпивайте чашите и да се махаме! Веднъж имах едно малко спречкване с него и не ми се ще да му се мяркам пред очите.
— Ама няма как да го избегнеш — измърмори Марк. Шестимата възседнаха конете си и се отправиха нагоре по долината на Сакраменто.
— Това са мъжете, които търсим — обясних на вожда на змиите. — Моите двама червенокожи братя ще ги изпреварят, а аз и Безухия ще ги последваме по петите. Така ще попаднат помежду ни.
— У ф! — потвърди съгласието си Ко-ту-хо и се изправи. Двамата с Винету яхнаха конете си. Марк плати бирата, която съвсем не беше толкоз лоша, и после ние двамата също потеглихме подир бандитите, като постоянно се стремяхме да останем скрити от погледите им.
Местността бързо опустя и щом излязохме на такъв терен, където не можеше да ни прикрие нито някакъв храст, нито пък завой на пътя, пришпорихме конете си, преминавайки в галоп. Достигнахме негодниците, преди да успеят напълно да проумеят, че те бяха целта на нашето препускане. Съвсем близо пред тях изникнаха Винету и Ко-ту-хо.#
— Good day, мистър Мъркрофт! — поздрави Марк. — Все още ли сте с конете, които ти открадна от команчите?
— S’ death! — изруга негодникът и грабна пушката си, но бе съборен от коня, преди да успее да натисне спусъка.
Двамата вождове бяха спрели конете си само на няколко метра пред бандитите и ласото на Винету се затегна около раменете на Патрик. Останалите петима негодници се пръснаха на различни посоки. Марк и шошонът изпразниха пушките си след тях и се впуснаха да ги преследват.
— Стойте, оставете ги! — извиках аз. — Нали заловихме главния престъпник!
Но те не се вслушаха в думите ми. Изтрещяха още два изстрела, а втурналият се напред Ко-ту-хо свали последния бандит от коня му с удар на приклада.
— Какво направихте! — смъмрих Марк. — Следите им сигурно щяха да ни отведат първо до мястото на срещата, а после до скривалището, където са оставили плячката си!
— Ей тоя Морган ще бъде принуден да ни го издаде!
— Няма да го направи!
Скоро се оказа, че бях прав, понеже въпреки всички заплахи Патрик не отговори на нито един от въпросите ни. Златото, заради което бе съдено на толкова хора да умрат, беше изгубено завинаги — deadly dust!
Вързахме го, както и преди това бяхме вързали баща му върху коня, и за да избегнем «хотела», прекосихме Сакраменто, която тук не беше дълбока. Добрахме се до планините, без някой да ни обезпокои.
През цялото си пътуване не успяхме да изтръгнем нито дума от пленника. Само когато се върнахме в лагера и той разпозна Маршъл, излязъл да ни посрещне, устните му пророниха тихо проклятие. Отведох Патрик в шатрата, където все още се намираха другите пленници. И баща му лежеше там.
— Мистър Морган, представям ти твоя син, по когото сигурно изпитваш силен копнеж — казах аз.
Старият ме стрелна с гневен поглед, но нищо не каза. В лагера бяхме пристигнали привечер. Следователно съденето на пленниците трябваше да се отложи за следващия ден. Като гости на вожда ние вечеряхме в неговия вигвам и изпушихме «калюмета на мира». След това всеки се отправи към отредената му шатра.