Аз бях добре подготвен за подобно начинание. Липсваше ми само едно нещо, без което е направо невъзможно да просъществуваш в dark and bloody grounds — «мрачните и кървави поля». А това беше добър кон, на който да можеш да се осланяш. Обаче тази липса не ме безпокоеше кой знае колко много. Скоро продадох кроткия жребец, който ме беше носил на гърба си по време на лова из Южно Мисури, и в Омаха се качих във влака с твърдото убеждение, че потрябваше ли ми, щях да си намеря някой добър кон.
По онова време по тази линия все още имаше отделни участъци, които бяха едва-едва «скърпени» само за да може да мине влакът оттам. Ето защо по време на пътуването на доста места все още се виждаха работници, занимаващи се с укрепването на мостове и надлези или пък с поправянето на повредените вече места от релсовия път. Ако не работеха в близост до някое от онези поселища, които никнеха тогава от земята като гъби, тези хора си изграждаха «камп», лагер, съоръжен с няколко укрепления. Това се налагаше заради индианците, които гледаха на строежа на железопътната линия като на посегателство върху техните права и по всякакъв начин се стремяха да попречат на построяването й или поне да го затруднят.
Но из онези области имаше и други врагове, врагове, които всяваха едва ли не по-голям страх и от червенокожите.
Из прерията се скиташе доста многобройна сбирщина, състояща се от човешки отрепки, отритнати от обществото на цивилизования Изток, съмнителни елементи, които са претърпели «корабокрушение» във всяко едно отношение и нищо повече не очакват от живота. Тези хора се обединяваха в банди, за да извършат ту едно, ту друго престъпление, и бяха по-опасни дори от най-дивите индиански орди. По времето, когато се строеше железопътната линия, те бяха хвърлили око особено на новите поселища и работническите лагери, възникващи по протежение на линията, и ето защо никак не бе чудно, че лагерите биваха укрепявани, а техните жители носеха оръжие дори и по време на работа.
Заради нападенията, извършвани от тези бандити над лагерите и товарните влакове, при което обикновено разрушаваха релсите, за да принудят влака да спре, те получиха прозвището «рейлтръблърс», разрушители на релсов път. Но хората бяха станали много бдителни и винаги бяха готови да посрещнат нападенията им, тъй че най-сетне разбойниците можеха да предприемат набезите си, само ако няколко техни групи се обединяха, за да получат необходимата численост. Впрочем срещу тях се бе създало такова озлобление, че сигурна смърт очакваше всеки заловен рейлтръблър. Тези банди избиваха хора, без да различават възраст и пол, затова и дума не можеше да става за някаква милост към тях.
Беше към обед, когато влакът, в който седях, напусна Омаха. Измежду спътниците ми не се намираше нито един човек, който да привлече вниманието ми за по-продължително време. Едва по-късно във Фримонт се качи някакъв мъж, чиято външност веднага прикова погледа ми. Тъй като седна в непосредствена близост до мен, аз имах чудесна възможност да го огледам най-подробно.
Външният му вид несъмнено би накарал някои хора от градовете на Изтока да поклатят глава. Но в Дивия Запад човек достатъчно е привикнал на подобни образи. Той бе нисък на ръст, но затова пък доста дебел. Носеше кожух от овча кожа, обърната с козината навън. Някога тази страна е била естествено окосмена, но сега вълната бе изчезнала и само тук-там се виждаше по някое малко самотно снопче, останало върху голата кожа като оазис в пустиня. Преди много години може би този кожух да е бил по мярка на притежателя си, но после под влиянието на сняг и дъжд, пек и студ той така се беше свил, че полите му не можеха да стигнат вече до колената. Не беше възможно вече и да се закопчава, а ръкавите се бяха отдръпнали нейде до лактите. Под кожуха се виждаха дрехи от червена фланела и кожени панталони, които без съмнение някога са били черни, но сега лъщяха във всички цветове на дъгата и навяваха предположението, че собственикът им ги използваше като кърпа за хранене, за ръце, а и като носна кърпичка. Под крачолите на тези допотопни панталони се виждаха голите посинели от студа кокалчета на глезените му и после следваха чифт обувки, които можеха да издържат цяла вечност. Те произхождаха от ботуши от говежда кожа, чиито кончови бяха отрязани. Имаха двойни подметки, подковани с такива огромни гвоздеи, че ритниците, раздадени с тях, биха могли да убият и крокодил. Този човек носеше на главата си шапка, която бе загубила не само формата си, но и една част от своята периферия. Около кръста си бе препасал някакъв стар шал, останал съвсем без цвят. В него бяха затъкнати праисторически кавалерийски пистолет и закривен ловджийски нож. До тези две оръжия висяха торбички за куршуми и тютюн, едно малко огледало от онези, каквито се продават по немските панаири за десет пфенига, манерка, обвита в плат, и четири необикновени подкови, които се нахлузваха на конските копита като обувки и после се завинтваха. Редом с тези предмети забелязах някакъв калъф, чието съдържание на първо време остана тайна за мен. По-късно разбрах, че вътре има всички необходими бръснарски принадлежности.