Но най-странното в този човек бе неговото лице. То беше тъй гладко избръснато, сякаш току-що бе излязъл от някоя бръснарница. Розово-червените му бузи бяха толкова дебели и напращели, че малкото му чипо носле се губеше почти напълно между тях, а живите му кафяви очи се затрудняваха доста при своята дейност. Щом като пълните му устни се отвореха, между тях се разкриваха два реда ослепително бели зъби, но за съжаление те веднага събудиха в мен подозрението, че са изкуствени.
Той седеше пред мен, притиснал между късите си дебели слонски крака едно пушкало, което си приличаше с Лиди на моя добър Сам Хокинс като две капки вода.
Беше се настанил пред мен с простичкото «good day, sir», след което не ми обърна повече никакво внимание. Едва час по-късно ме помоли за разрешение да запали лулата си. Това ми направи впечатление, понеже никой истински трапер или ловец не пита другите дали са съгласни с онова, което му се иска да прави.
— Пушете, колкото си искате, сър! — отвърнах аз. — Ще ви правя компания. Ще запалите ли една от моите пури?
— Благодаря, сър! — рече той. — Тези неща, наречени пури, са твърде префинени за мен. Не се разделям с лулата си.
По обичая на траперите дебелият бе окачил своята къса, омазнена лула на шнурче около врата. След като я натъпка, аз побързах да му подам клечка кибрит, обаче той поклати отрицателно глава, бръкна в джоба на кожуха си и измъкна прерийно огниво от онзи вид, които носят името «пункс» и имат суха гнила дървесина вместо прахан.
— Тези кибрити са още едно от онези съвременни изобретения, дето в саваната пет пари не струват — забеляза той. — Човек не бива да се разглезва.
С тези думи нашият кратък разговор приключи и дебеланът, изглежда, не изпитваше никакво желание да подеме нов разговор. Пушеше някакъв тютюн, който живо ми напомняше на орехови листа, и цялото си внимание бе посветил на околностите. Тъй се добрахме до гарата Норт Плейт, близо до която се сливат реките Норт и Саут Плейт. Тук той слезе за малко от вагона и си намери някаква работа към предните вагони. Забелязах, че в един от тях имаше кон, очевидно неговото ездитно животно.
След като отново се качи при мен и влакът потегли, непознатият продължи да мълчи и едва когато към полунощ спряхме в Шайен в подножието на Ларами Маунтънс, той попита:
— Може би оттук ще продължите с колорадската железница за Денвър, сър?
— Не — отговорих аз.
— Well — значи продължаваме заедно…
— Надалеч ли ще пътувате с Пасифика (В случая се има предвид голямата трансконтинентална жп линия в Сев. Америка, свързваща двата океана — Б. пр.)? — осведомих се аз.
— Хмм! И да, и не… както ми се хареса. А вие?
— Искам да отида до Огдън.
— Аха! Имате намерение да видите града на мормоните?
— Ще го поогледам, а после ще се кача в планините Уиндривър и Тетън Рейндж.
Той ме измери с невярващ поглед и се обади:
— Ще изкачите онези планини? Но с това може да се справи само някой смел уестман. Имате ли други спътници?
— Не.
Сега вече малките му очички ме погледнаха почти развеселено.
— Значи сам? Из планините Тетън? Сред сиусите и сивите мечки? Pshaw! А може би сте чували някога какво представлява сиусът или сивата мечка?
— Мисля, че да.
— Хмм! Ще разрешите ли да попитам каква ви е професията, сър?
— Писател съм.