— Сигурен съм, че не се лъжа. Приключението ми допада и аз незабавно бих се присъединил към вас, за да изиграем някой номер на тези бандити. Опасността не би могла да ме изплаши, защото тя и без друго дебне хора като нас навсякъде, докъдето се простира прерията. Но ме спира само това, че не сте откровен към мен. Щом приемам някого за съюзник, трябва да знам, що за човек е той.
Той впери замислено поглед в земята, после вдигна глава и каза:
— Добре, сър, ще научите, що за човек съм, тъй както и аз знам кой сте вие, макар че все още не сте ми казали открито нищо за себе си. Да, служител съм на частното детективско бюро на доктор Съмтър в Сент Луис. Моята задача е да издирвам престъпници, избягали в дивите райони на Запада, което прави несъмнено живота ми съвсем не лек, но аз съм вложил в нея цялата си сила и енергия. А защо върша тази работа, ще ви разкажа по-късно, когато имаме необходимото време. Това е една тъжна история. А сега ми кажете, сър, ще тръгнете ли с мен?
— Да, сър. Ето ви ръката ми! Нека бъдем добри приятели и делим опасности и неволи. И… и сега признавам, че съм човекът, когото наричат Олд Шетърхенд.
Дебелия ми стисна десницата радостно.
— Ето това се казва мъжка дума, сър! Благодаря ви! Надявам се, че ще се разбираме добре. Но я оставете това «сър», предпочитам да ме наричате Стивън! Тъй е по-кратко и ясно и знам съвсем точно кого имате предвид. А ще ми кажете ли как да се обръщам към вас?
— Казвайте ми просто Чарли. Това е достатъчно. — След тези думи посочих към мястото на катастрофата. — Но гледай, релсите са поправени и пътуването може да продължи. Скоро хората ще се качат обратно във вагоните.
— Тогава ще взема Виктор. Гледай да не се изплашиш от външния му вид. Вече на нищо не прилича, ама ме е носил на гърба си дванайсет години и не бих го заменил даже и срещу най-добрия бегач в света. Ти имаш ли още нещо в купето?
— Не. Изобщо ми се иска по възможност да изчезнем оттук, без да се сбогуваме много-много.
— Правилно, Чарли. Колкото по-малко се знае за нас, в толкова по-голяма безопасност се намираме.
Стивън отиде до вагона, където стоеше конят му, и накара да го отворят. Теренът ни най-малко не бе подходящ за изкарване на кон от вагона. А нямаше и никаква рампа. Но скоро се оказа, че може да се мине и без рампа.
— Виктор, come on ((англ.) — Хайде, давай! — Б. пр.)!
След вика на ловеца, животното първо подаде глава, за да огледа как стоят нещата, присви замислено уши, но после с един наистина безстрашен скок се озова върху насипа. Всички, които видяха този скок, започнаха да ръкопляскат. Конят, изглежда, разбра за кого са овациите. Той размаха опашка и силно изцвили.
Външният вид на това животно с нищо не издаваше, че то има каквото и да било право да носи името Виктор, Победител. Беше кльощав дългокрак кафяво-червеникав кон, който сигурно имаше петнайсет години. Гривата му бе напълно опадала, по опашката му само тук-там бяха останали тънки снопчета косми, а ушите му приличаха на заешки уши само че в неколкократно увеличение. Въпреки това животното ми вдъхна голям респект, още повече че забелязах как започна да рита и да се опитва да хапе, щом един от мъжете понечи да го погали. Както се вижда, Виктор страшно приличаше на старата Тони на моя добър приятел Безухия. Животното бе оседлано, а и оглавникът му бе поставен. Стивън затегна колана на седлото, метна се на коня и го пришпори надолу по стръмния насип, без да се оглежда. Никой не ни обърна повече каквото и да било внимание. За другите бяхме просто непознати и никой не го беше грижа, че напускаме влака.
В подножието на насипа Зоркото око спря коня си.
— Чарли, виждаш ли сега колко добре щеше да бъде, ако имаше кон? — рече той.
— Не след дълго ще имам — утеших го аз. — С помощта на твоя Виктор лесно ще уловя някой мустанг.
— Ти ли? Сигурно аз ще трябва да го хвана, понеже ти давам честната си дума, че няма да можеш да яздиш Виктор, макар да си Олд Шетърхенд. Не търпи никой друг на гърба си освен мен.
— Ще видим.
— Но така е, уверявам те! За да не те изморява много ходенето, бихме могли да се сменяме на коня, обаче несъмнено Виктор ще те хвърли на земята. Тъй че си осъден да биеш крак, докато се натъкнем на стадо мустанги. Неприятна работа, защото по този начин ще напредваме бавно и ще изгубим много време. Но виж, хората вече се качват. Влакът се кани да тръгва!
Наистина беше така. Локомотивът изпусна пара, колелата се задвижиха и влакът отново се понесе на запад. След броени секунди изчезна от погледа ни.
— Закачи тежката си пушка на седлото ми! — посъветва Зоркото око.
— Добрият ловец нито за миг не се отделя от пушката си — отвърнах аз. — Благодаря ти, Стивън. Напред!