Трета глава
«Аве Мария» далеч от цивилизацията
Когато на следващото утро тръгнахме на път, моят вран жребец се прояви като превъзходен кон. Разбира се, някой ездач, който нищо не разбира от индианска дресировка, нямаше да остане нито миг на седлото, но ние двамата скоро се сприятелихме. Старият Виктор също показа добра издръжливост, тъй че бързо напредвахме. Още по обед достигнахме мястото на последния бивак на бандитите, а това означаваше, че се бяхме приближили до тях почти с половин ден път.
Следваните от нас дири се отклониха от вече спомената рекичка и през дълга планинска клисура, сред която се виеше Пасифик Крийк, отново се насочиха на север. Забелязах, че оттук нататък Винету започна да оглежда земята далеч по-внимателно. Погледът му се опитваше да проникне навътре в гората, която се спускаше по височините и от двете страни чак до дъното на клисурата. Най-сетне дори спря коня си и се обърна към мен, тъй като яздехме един зад друг, а той бе застанал начело.
— Уф! — възкликна Винету. — Какво ще каже моят брат Шарли за този път?
— Той ще ни отведе горе до хребета.
— А после?
— Целта на бандитите се намира сигурно на отвъдната страна.
— А каква ли е тази цел?
— Лагерът на оглаласите.
Винету кимна.
— Както винаги моят брат Шарли има зрението на орела и обонянието на лисицата. Правилно се е досетил. После той предпазливо продължи да язди.
— От къде на къде пък лагер на оглаласите? — намеси се Зоркото око.
— Нали те питах вече, дали мислиш, че трима индианци биха се присъединили към толкова многочислен отряд от бели, без да имат някакви особени причини — отвърнах аз. — Съвсем ясно е че банда от над двайсет негодници не би могла да върши безчинствата си в тази област, без да бъде забелязана от червенокожите!
— Не, сигурно няма да може.
— Е тогава на какво ще се видят принудени белите?
— Хмм, да! Ще се видят принудени да се поставят под закрилата на червенокожите.
— Правилно! А ще получат ли тази закрила без нищо?
— Не. Ще трябва да я заплатят.
— С какво?
— С каквото имат — с плячка.
— Хубаво! А сега схващаш ли какво имаме предвид двамата, Винету и аз?
— А-а значи това било! Белите са нападнали влака, а тримата оглаласи са били нещо като наблюдатели, понеже белите ще трябва да отстъпят на червенокожите определена част от плячката.
— Може би е така, а може би и не е. Но сигурно е, че нашите достопочтени бели братя скоро ще се присъединят към някой по-многоброен отряд от червенокожи. Това ти го казах още долу при железопътната линия. Но да продължа! Да не би да мислиш, че сега индианците и белите ще се съберат само за да безделничат? Можеш да бъдеш сигурен, че скоро ще измъдрят някой друг пъклен план, още повече че последният е приключил тъй благополучно за тях.
— Какво ли биха могли да измислят?
— Хмм, имам определено предчувствие.
— Хайде бе! Да предчувствуваш какво ще направят хора, които още не си видял! Чарли, изпитвам голямо уважение към Олд Шетърхенд, ама от туй предчувствие май нищо няма да излезе.
— Да изчакаме. Достатъчно дълго съм се скитал сред индианци, за да познавам начина им на действие. А знаеш ли как най-лесно може да се отгатне, какво ще направи даден човек?
— Е?
— Като най-живо си представиш, че се намираш в неговото положение и при това се съобразиш с характера му. Искаш ли да дръзна подобен опит?
— Правиш ме любопитен!
— Добре! На кого е вероятно най-напред да е съобщила охраната на нашия влак за повреждането на железопътната линия и за унищожаването на другия влак?
— Сигурно на най-близката гара.
— Следователно оттам ще изпратят хора до мястото на катастрофата, за да го огледат и да започнат преследването на престъпниците. Но по този начин въпросната железопътна станция ще остане почти без защитници и ще може да бъде нападната без особено голям риск.
— Egad! Вече се досещам какво мислиш!
— Нали? Тукашните железопътни станции имат все още временен характер. Пита се къде ли ще има сега достатъчен брой хора, за да могат да отделят един въоръжен отряд. Според мен това ще направят от станцията Екоу. Тя носи името си от каньона Екоу, където се намира.