— Чарли, може би си прав. Несъмнено бандитите и червенокожите знаят, както и ние, че в такъв случай станцията и поселището ще останат без защитници.
— Ако прибавим към всичко и факта, че сиусите са изровили бойната секира и са покрили лицата си с бойните цветове и следователно без съмнение замислят някакви враждебни действия, близко до ума е, че те действително са хвърлили око на Екоу… Но я виж, ето го и извора на потока! Сега вече пътят се изкачва стръмно нагоре и няма време за бърборене.
Яздехме под високи дървета в посока към Саут Пас. Теренът беше труден и трябваше да внимаваме. Горе хребетът ставаше равен като дъска, а после отново се спускаше надолу към друга долина, където скоро достигнахме брега на реката Суит Уотър, добре позната ми от по-рано (Виж събрани съчинения, том 24, «Коледа» — Б. нем. изд.).
Тук преследваните от нас хора бяха спирали за обедна почивка, а после се бяха насочили на север, яздейки покрай Уилоу Крийк. Минахме през няколко малки долини и клисури и следите постепенно ставаха все по-свежи и по-свежи, тъй че бяхме принудени да внимаваме още повече.
Привечер най-сетне изкачихме върха на дълъг планински хребет и вече се канехме да се спуснем по отвъдната му страна, когато яздещият начело апач дръпна поводите на своя кон и посочи с ръка напред.
— Уф! — възкликна той приглушено. Спряхме и ние и обърнахме погледи към указаната ни посока. Дълбоко долу под нас от дясната ни страна се простираше малка равнина, която можеше да се прекоси приблизително с едночасова езда. Тя бе открита и обрасла с трева. Там съзряхме известен брой индиански шатри, около които цареше голямо оживление. Коне без седла и оглавници пасяха тучната зеленина, а наоколо, заети с работа, се навъртаха голям брой мъже. Бяха ходили на лов. Край шатрите се търкаляха скелетите на няколко бизона, а върху пръти бяха опънати тънки ремъци, на които се виждаха окачени да съхнат тесни ивици бизонско месо.
— Оглаласи! — продума Стивън.
— Видя ли, че бях прав?
— Тридесет и две шатри! — добави той. Винету впери напрегнато поглед надолу.
— Наки гутеснонтин нагойя! — двеста воини!
— И белите са при тях — отбелязах аз. — Нека преброим конете. Така ще бъдем най-сигурни.
Имахме възможност да обхванем с поглед цялата равнина и преброихме двеста и пет коня. Като за ловен поход месото бе твърде малко, пък и тази долина съвсем не беше място, където можеше да се направи хубав лов на бизони. Значи ставаше въпрос за военен поход, което доказваха и щитовете на червенокожите. По време на лов щитът повече пречи, отколкото помага. Най-голямата шатра се издигаше малко настрани от другите, а орловите пера, украсяващи забитото в земята копие пред нея, ни улесниха да разберем, че това бе шатрата на вожда.
— Какво мисли моят брат Шарли? Дали тези червеи, оглаласите, ще останат дълго тук? — попита Винету.
— Не.
— По какво съдиш, Чарли? — попита Стивън. — Трудно е да се отговори на подобен въпрос.
— Погледни скелета на бизона, Стивън! Костите са вече побелели. Избелило ги е слънцето. Сигурно лежат там от четири-пет дена. Значи и месото е вече доста поизсъхнало. Не си ли на същото мнение?
— Разбира се!
— Е, ами тогава червенокожите могат да тръгват. Или мислиш, че ще поостанат тук, за да изиграят още няколко партии шах или табла?
— Чарли, ставаш хаплив. Исках само да чуя какво ще кажеш — започна да се защитава Зоркото око, но веднага след това посочи възбудено с ръка надолу: — А-а, я вижте! Някой излиза от шатрата на вожда!
Апачът бръкна в кобура на седлото и извади своя далекоглед. Изтегли частите на тръбата и я постави пред окото си, за да огледа по-подробно човека, забелязан от Стивън. Когато свали далекогледа и ми го подаде, по лицето му пробягваха гневни светкавици.
— Ко-итсе, лъжецът и предателят! — каза ядно той.
Взех тръбата и също огледах червенокожия. Ко-итсе означава Огнена уста. Собственикът на това име бе вожд на оглаласите, известен като добър оратор, храбър воин и непримирим враг на белите. Ако ни се наложеше да се разправяме с него, трябваше да внимаваме много.
Предадох далекогледа на Зоркото око и подхвърлих:
— Няма да е лошо, ако се скрием. Там долу има много повече коне, отколкото хора, а даже и мнозина от тях да са останали да лежат в шатрите, все пак е твърде възможно част от този голям отряд да се скита из околността.
— Нека моите братя ме почакат — обади се апачът, — Винету ще потърси място, където да може да се скрие заедно с приятелите си.
Той незабавно изчезна между дърветата и доста се забави. След като се върна, ни поведе встрани, успоредно на хребета, към едно място, където храсталаците растяха толкова нагъсто, че едва успяхме да се проврем между тях. Във вътрешността на гъсталака имаше достатъчно пространство за нас и конете ни, които вързахме, без да ги спъваме. През това време Винету се върна, за да заличи следите ни.