Останахме да лежим там във високата ароматна горска трева до настъпването на тъмнината, като всеки миг бяхме готови при най-слабия подозрителен шум да скочим на крака и да закрием с длан ноздрите на конете, за да не ни издаде пръхтенето. Щом се стъмни напълно, Винету отново се измъкна от скривалището ни, но се върна скоро с известието, че долу били запалени няколко огъня.
— Тези хора се чувстват в пълна безопасност — обади се Зоркото око. — Ако знаеха само, че сме толкова наблизо!
— Не е толкова трудно да се досетят, че ще бъдат преследвани — отвърнах аз. — И ако в момента проявяват такава безгрижност, то тя би могла да се дължи само на убеждението им, че все още не е възможно преследвачите от станцията да се появят тук в близките часове. А от това правя заключение, че ще тръгнат утре сутринта. Трябва да се опитаме да научим нещо.
— Винету ще отиде — заяви апачът.
— Ще дойда с теб — обадих се аз. — Нека Зоркото око остане при конете. Няма да взимаме пушките си. Само ще ни пречат. Достатъчни са юмруците и ножовете ни, а в краен случай имаме и револвери.
Нашият спътник веднага се съгласи да остане. Несъмнено той притежаваше и храбростта, и ловкостта да се промъкне незабелязано до червенокожите. Подозирах какво го караше да не настоява да отиде на разузнаване. Той признаваше превъзходството на Винету, а пък с Винету трябваше да тръгне естествено Поразяващата ръка.
До новолуние имаше още три или четири дни. Небето бе покрито с облаци й не се виждаше нито една звезда. И тъй нощта бе извънредно благоприятна за нашето начинание. Безшумно се измъкнахме от гъсталака и пипнешком стигнахме до мястото, където бяхме спирали следобед.
— Винету ще тръгне надясно, а моят брат Шарли нека се отправи наляво! — прошепна апачът и още в следващия миг изчезна безшумно в тъмнината на гората.
Следвайки указанието на моя приятел, аз се отправих наляво и се запромъквах надолу по доста стръмния склон. Като се прокрадвах безшумно между храсти и дървета, аз се добрах до дъното на долината и съзрях пред себе си лагерните огньове. Тук стиснах между зъби ловджийския си нож, легнах в тревата и запълзях бавно към шатрата на вожда, отдалечена от мен на около двеста крачки. Пред нея гореше огън, обаче тъмната й сянка падаше върху мен.
Напредвах сантиметър по сантиметър, но поне ветрецът подухваше срещу мен и нямаше защо да се тревожа заради конете, които обикновено издават приближаването на чужд човек с пръхтенето си. В това отношение Винету трябваше да преодолява по-големи трудности от мен.
Тъй измина много повече от половин час, преди да преодолея тези двеста крачки. Но ето че вече лежах непосредствено зад направената от бизонска кожа шатра на вожда, а мъжете, насядали край огъня, се намираха най-много на пет метра от мен. Разговаряха оживено на английски и когато се осмелих да понадигна глава, за да мога да ги огледам, забелязах, че бяха петима бели и трима индианци.
Червенокожите почти не продумваха. Само белият се държи шумно край лагерния огън, а мълчаливият и предпазлив индианец разговаря повече чрез установени знаци, отколкото с думи. И огънят гореше буйно, а не по индиански маниер.
Един от белите беше висок брадат човек с белег от нож на челото. Изглежда, той играеше някаква ръководна роля, за което можеше да се съди и по отношението на другите към него. Можех добре да чувам разговора им.
— А колко ли път има оттук до Екоу? — попита един от тях.
— Почти двеста мили — отговори Дългия. — Може да се изминат за пет-шест дни.
— Ами ако сметките ни излязат криви, ако не тръгнат да ни преследват и всички хора си останат там?
Дългия се изсмя пренебрежително.
— Глупости! Сигурно е, че ще ни преследват. Та нали им оставихме толкова ясна диря! При нападението загинаха около тридесет души, а ние заловихме хубава плячка. Няма да ни го простят току-така, без поне да се опитат да ни догонят.
— Ако това излезе вярно, тогава нашият удар непременно ще има успех — рече другият тържествуващо. — Даниълс, колко хора работят в Екоу?
— Към сто и петдесет — отвърна Дългия, — всички добре въоръжени. Освен това там има няколко магазина, натъпкани със стоки, доста голям брой кръчми, а за това, дали ще намерим пълна касата, която плаща всичко по строежа, както и на администрацията, няма защо да се тревожим. Чух, че в нея се съхранявали средствата, с които се посрещали всички разноски, направени между Грийн Ривър и Промънтори. А тази отсечка от линията е дълга около двеста и тридесет мили. Значи може да се предполага, че в касата ще има много хиляди.