— Heigh-day, звучи добре! И ти мислиш, че ще успеем да отклоним преследвачите от нашите следи?
— Във всички случаи. Предполагам, че ще пристигнат тук утре следобед. Ние ще тръгнем на зазоряване, ще изминем първо известно разстояние на север, а после ще се разпръснем в различни посоки на толкова много групи, че те няма да знаят по коя диря да продължат. По-късно всяка една от групите ще заличи следите си най-грижливо и пак ще се съберем долу край Грийн Ривър. Оттам нататък ще избягваме всякакви открити места и пресметнато от днес, след пет-шест дни ще можем да бъдем в Екоу.
— Ще изпратим ли напред разузнавачи?
— Разбира се! Рано сутринта те тръгват направо за Екоу и ще ни чакат северно от станцията. Това е вече уговорено. А дори, и всички работници да останат в Екоу, пак няма защо да се безпокоим. Ние ги превъзхождаме и преди някой да успее да се добере до оръжията си, по-голямата част от тях ще бъдат очистени.
Наистина надали можех да дойда да подслушвам в по-подходящ момент, защото онова, което чух, бе далеч повече, отколкото бях очаквал. Трябваше ли да остана по-дълго? Не. Сигурно нищо друго нямаше да науча, а по-скоро и най-малкото неблагоприятно обстоятелство можеше да ме издаде. Започнах бавно да се оттеглям.
Тръгнах обратно все още ниско приведен и заднишком, защото трябваше да се погрижа да залича моите следи, за да не ги открият след настъпването на утрото. Това бе работа, която ми загуби твърде много време, понеже всичко ставаше пипнешком трябваше да проучвам едва ли не всяка отделна тревичка. Измина може би около час, докато се добера до края на гората и се почувствам в безопасност.
Тук поставих двете си длани около устата във формата на раковина и издадох вика на голямата зелена жаба. Това беше сигнал за отстъпление, уговорен между мен и Винету още много отдавна, и аз бях убеден, че той ще го чуе и ще го последва. Този жабешки крясък не би могъл да направи впечатление на индианците, защото нямаше нищо чудно в присъствието на такова животно в околността — тук растеше колкото щеш висока влажна трева, беше се и свечерило, времето, когато обикновено жабите започват да се обаждат.
Считах, че не беше излишно да дам този сигнал. Вятърът идваше откъм гърба на апача и Винету можеше лесно да бъде открит. Онова, което бях чул, бе напълно достатъчно и затова несъмнено бе уместно да го уведомя за постигането на нашата цел.
И нагоре по височината трябваше да заличавам следите си. Ето защо се зарадвах, когато въпреки тъмнината най-сетне успях щастливо да се добера до нашия храсталак.
— Е, какво стана? — запита Зоркото око.
— Почакай, докато дойде Винету!
— Да почакам? Изгарям от любопитство!
— Ами изгори тогава! Не обичам да говоря излишно. Не искам два пъти да разказвам едно и също.
Той трябваше да се задоволи с този отговор, въпреки че Винету се забави дълго.
Най-сетне доловихме шумолене в храсталаците. Апачът се промъкна до нас и седна при мен.
— Моят брат Шарли ме повика, нали?
— Да.
— Значи моят брат е имал успех?
— Да. Какво можа да научи вождът на апачите?
— Нищо. Трябваше му много време, за да се промъкне покрай конете, а когато беше почти достигнал първия от лагерните огньове, той чу вика на жабата. После трябваше да заличи дирята си и звездите се издигнаха високо, преди да успее да се завърне. Какво научи моят брат?
— Чух всичко, каквото ни е необходимо да знаем.
— Моят бял брат винаги има късмет, когато подслушва неприятеля. Нека разказва!
Накратко им съобщих какво бях чул. Щом свърших, Зоркото око се обади:
— Чарли, следователно предположението ти се оказа вярно. Правилно се досети, че станцията ще бъде нападната.
— Не беше трудно.
— Ами как изглежда Дългия? Казваш, че имал белег на челото?
— Да.
— И голяма брада?
— Да.
— Той е човекът, когото отдавна търся. Той е, макар че по-рано не носеше брада. Раната от нож е получил при нападението над една ферма на юг край Левънуърт. Ами с какво име се обръщаха към него?
— Даниълс.
— Трябва да го запомня. То е вече четвъртото чуждо име, под което чувам да се представя. Ами какво ще правим сега, Чарли? Днес няма да можем да го измъкнем от лагера.
— Наистина е невъзможно. Но впрочем не вярвам да държиш само на Неговото наказание. Останалите бандити не са по-добри от него. Стивън, ще ти кажа, че по време на всички мои скитания доколкото е било възможно съм се старал да не убивам никого, защото човешката кръв е най-скъпоценната течност, каквато може да има. Понякога дори съм предпочитал да понеса някои неприятни за мен последици, отколкото да използвам смъртоносно оръжие, а в случаите, когато това е било необходимо, съм го правил несъмнено само при безспорна самоотбрана. Но даже и тогава съм предпочитал само да направя неприятеля небоеспособен, отколкото да му отнема живота.