Изстрелите ми накараха певците да слязат от височината по най-бързия възможен начин. Вече наближаваха жилищата. Начело вървеше държелив старец заедно с хубав и добре сложен младеж, а зад тях се виждаха още шестима мъже и младежи, всички облечени в здрави и трайни дрехи на американските пионери. И другите хора, които бях видял да излизат пред останалите постройки, се приближиха. Старият ми протегна ръка с добродушен израз на лицето и ме поздрави:
— Добре дошли, сър, в поселището Хелдорф! Каква радост най-после да видиш хора! Още веднъж добре дошли!
Скочих от коня и като му стиснах ръката, отвърнах:
— Благодаря ви, сър! Няма по-хубав миг в живота от онзи, когато видиш някое дружелюбно човешко лице. Ще имате ли място за пренощуване за трима изморени ездачи?
— Да, разбира се! Все ще се намери някое място за хора, които са ни добре дошли!
Досега бяхме разговаряли на английски, но ето че един от младежите се приближи до мен, огледа ме по-внимателно и извика:
— Чичо Хилман, с този господин можеш да разговаряш на немски. Хей, каква чест и радост за нас! Я отгатни кой е той!
Старият Хилман ме погледна озадачено и попита:
— Да не би да е земляк? Познаваш ли го?
— Да, ама не можах веднага да се сетя. Добре дошли, господине! Нали вие написахте «Аве Мария», която пяхме току-що?
Сега беше мой ред да се учудя.
— Да — признах аз, — но откъде ме познавате?
— От Чикаго. Бях член на певческото дружество на директора Балдинг, който съчини музиката към вашето стихотворение. Спомняте ли си все още концерта, на който тя бе изпълнена за пръв път? Тогава пеех втори тенор, сега обаче пея първи бас. Тембърът на гласа ми се понижи.
— Немец… познат на Бил… авторът на нашата «Аве Мария»… Такива възклицания се разнесоха около мен и колкото мъже, жени, хлапета и момичета присъствуваха, толкова ръце се протегнаха към мен и толкова гласа непрекъснато заповтаряха «добре дошъл». За мен това бяха мигове на радост, каквито човек рядко преживява.
Междувременно Винету и Зоркото око също достигнаха нашата група. При вида на апача, изглежда, добрите хорица се разтревожиха. Но аз веднага разпръснах опасенията им.
— Този мъж е Зоркото око, известен ловец от саваните, а ето тук е и Винету, прочутият вожд на апачите, от когото няма защо да се страхувате.
— Винету? Възможно ли е? — попита старият Хилман. — Стотици пъти съм слушал за него и все хубави неща. Не вярвах да го видя някога. Неговото посещение при нас е голяма чест, защото този човек е по-прочут и уважаван от много князе отвъд, на Стария континент.
Той свали шапка от посивялата си глава и подаде ръка на вожда.
— I am your servant, сър — ваш слуга съм, господине. Признавам, че този начин на изразяване към един индианец ме накара да се усмихна, но чувствата на стареца бяха добросърдечни и искрени. Винету кимна дружелюбно и му стисна ръката.
— Winnetou is your friend. He likes the pale-faces if they are good — Винету е твой приятел. Той обича бледоликите, ако са добри хора.
Сега между заселниците се започна приятелски спор чии гости трябваше да бъдем. Хилман сложи точка на спора със своята последна дума:
— Те слязоха от конете си пред моя дом и затова и тримата ще дойдат при мен. Но за да не се почувствувате ощетени, тази вечер каня всички у дома. А сега оставете господата да си починат, те сигурно са изморени!
Останалите се примириха. Конете ни бяха отведени в една от пристройките, а ние трябваше да влезем в блокхауса, в чиято всекидневна ни посрещна хубавичка млада жена, съпругата на Уили, младия Хилман. Настаниха ни колкото се можеше по-удобно и по време на кратката закуска, предхождаща самата вечеря, която днес щеше да се превърне в цяло празненство, ние научихме как стояха нещата с малкото поселище.
Всички поселници живели преди това в Чикаго. В Америка дошли от баварските планини Фихтелгебирге, където има много гравьори на скъпоценни камъни, в Чикаго останали верни на обещанието да не бе разделят и работили здравата, за да изкарат пари за една ферма. Това се удало на всяко едно от петте семейства. Когато трябвало да решат коя област да стане тяхната нова родина, изборът им се сторил много труден. Тогава чули някакъв стар уестман да разказва за планините Тетън и за богатствата, отрупани в онези неизследвани още местности. Заклел им се, че горе можело да се намерят цели полета от халцедони, опали, ахати, карнеоли и други полускъпоценни камъни. Хилман бил по професия гравьор на скъпоценни камъни и този разказ го въодушевил. Неговото въодушевление заразило и останалите, тъй че решили да се преселят в онези райони. Но тези предпазливи немци се оказали достатъчно умни, за да не заложат веднага цялото си имущество на една карта. Решили нейде близо до планините да намерят място, подходящо за фермерска дейност, и там да се установят като скватери (заселници, които се настаняват в пусти земи без ничие разрешение — Б. пр.). И едва след като потръгнела работата във фермите, да започнат да издирват находищата на полускъпоценните камъни. Старият Хилман заедно с още двама мъже тръгнал да търси подходяща земя и така открили тази прелестна котловина с езерото. Това място се оказало много удобно за техните планове. Довели и останалите и ето че след три усилни години тези работливи хорица можели да си позволят за пръв път почивка и спокойствие.