— А бяхте ли вече горе в планините Тетън? — попитах аз.
— Моят Уили и Бил Майнерт, който ви познава от Чикаго, опитаха веднъж да се изкачат горе. Беше през миналата есен. Но стигнали само до езерото Джон Грей. Оттам нататък планината им се сторила много дива, стръмна и негостоприемна. Не могли да продължат.
— Сами са си виновни — забелязах аз. — Погрешно са започнали цялата работа, понеже не са уестмани.
— О, господине, струва ми се, че сме! — обади се Уили.
— Не ми се сърдете, ако остана на моето мнение. Даже и след тригодишна работа по разораване и култивиране на тези диви пущинаци не се става уестман, а само заселник. Искали сте да проникнете в планините Тетън оттук по съвсем права линия, а уестманът знае много добре, че това не е възможно. Как ще преодолеете непроходимите девствени гори, пълни с мечки и вълци, клисури и пропасти, където кракът ви едва ли ще намери нейде опора, каньони, в които зад всяка скала могат да дебнат индианци? Оттук е трябвало първо да се опитате да достигнете Солт Ривър или пък Джон Дейс Ривър. И двете се вливат недалеч една от друга в Снейк Ривър по която е трябвало да тръгнете нагоре, срещу течението й. Тъй от лявата ви страна първо са щели да се появят Снейк Ривър Рейндж и после Тетън Рейндж в цялата си дължина от над петдесет английски мили. Но само двама души изобщо не могат да предприемат подобно тежко и опасно пътуване из непознати райони. Намерихте ли някакви полускъпоценни камъни?
— Само няколко зелени ахата, нищо друго.
— Почакайте! Винету познава Скалистите планини. Него ще попитам.
Понеже знаех, че един индианец никак не обича да говори за злато и други подземни богатства на Запада или пък го прави много рядко, аз зададох въпроса си на езика на апачите. Въпреки това бях убеден, че Винету щеше да откаже да даде каквито и да било сведения.
— Да не би моят брат Шарли да иска да търси злато и скъпоценни камъни? — попита той сериозно.
Обясних му как стоят нещата. Той дълго гледа замислено пред себе си, после тъмните му очи огледаха присъствуващите и най-сетне попита:
— А тези мъже ще изпълнят ли едно желание на вожда на апачите?
— Сигурно, и то с удоволствие.
— Ако още веднъж изпеят онова, което Винету чу, преди да навлезе в котловината, тогава ще им кажа къде има такива камъни.
Бях изненадан. Нима обикновената мелодия на «Аве Мария» бе направила на Винету толкова дълбоко впечатление, че той, един индианец, се беше решил заради нея да издаде тайните на планините?
— Ще я изпеят — уверих го аз.
— Тогава нека търсят в планините Гро Вантър. Там има много златни зърна. А в долината на реката, Бийвърдам, която излива водите си в южния край на Йелоустоунското езеро, се намират в изобилие камъни, каквито търсят тези мъже.
Докато превеждах на заселниците тези сведения и им обяснявах къде се намират двете посочени места, се появиха първите съседи и бяхме принудени да прекъснем разговора си.
Постепенно всекидневната на блокхауса се изпълни с хора и ние отпразнувахме такава вечер, каквато дотогава не бях преживявал в Запада. Мъжете още знаеха всички песни, които бяха пели в родината си, а после и в Чикаго. Като истински немци обичаха песента и бяха направили твърде добър двоен квартет. Даже и старият Хилман пееше заедно с тях. Имаше доста сносен бас. Така че паузите в разговора се запълваха с немски народни песни и други хорови музикални изпълнения.
Апачът слушаше мълчаливо, но най-сетне ме попита:
— Кога тези мъже ще изпълнят своята дума?
Напомних на Хилман за даденото обещание на Винету и те подеха «Аве Мария». Но едва що бяха започнали и апачът вдигна неодобрително ръка.
— Не! В къщата не звучи добре. Винету иска да я чуе от планината.
— Прав е — съгласи се Бил Майнерт. — Тази песен трябва да се пее на открито. Да излезем навън!
Певците напуснаха блокхауса и се изкачиха донейде по близкото възвишение. Другите останаха долу в котловината. Винету застана до мен, но скоро изчезна. Ето че отгоре от тъмнината се разнесе песента в хубави чисти тонове: