Притихнали, слушахме благоговейно песента. Тъмата обгръщаше певците и мястото, където бяха застанали. Имахме чувството, сякаш мелодията идва от небето. Композиторът не бе направил кой знае каква обработка на мотива. Мелодията бе простичка като някоя църковна песен.
След като заглъхнаха и последните звуци, ние останахме още дълго безмълвни и не се върнахме в стаята, преди певците да се появят в котловината. Но Винету липсваше. Измина може би час, а после и повече, без той да се върне, и понеже бяхме заобиколени от диви местности и не беше изключено да му се случи нещо, аз метнах карабината «Хенри» през рамо и излязох навън. Преди това помолих хората да не тръгват да ме търсят, освен ако не чуят изстрел. Подозирах, какво бе накарало Винету да търси уединение.
Следвайки посоката, в която го бях видял да изчезва, аз се приближих до езерото. Една каменна плоча стърчеше доста навътре над водата и точно там забелязах фигурата на Винету. Той седеше на самия й край, неподвижен като статуя. С тихи крачки се приближих и седнах до него, оставайки в безмълвно мълчание.
Измина дълго време, без той да се помръдне. Но ето че най-сетне вдигна бавно ръка, посочи към водата и сякаш под впечатлението на някаква тежка, сковаваща мисъл, каза:
— Ти паапу ши итзйи — това езеро е като сърцето ми. После отново потъна в мълчание и едва след доста време отново поде:
— Нч-на Маниту ншо. Ши агуан тенезе — Великия дух е добър. Обичам го.
Знаех, че какъвто и да било отговор от моя страна само щеше да смути неговите мисли и чувства. Ето защо продължих да мълча. И действително той скоро пак проговори:
— Моят брат Шарли е велик воин и мъдър мъж край огъня на съвещанието. Моята душа е като неговата, обаче аз няма да го видя, когато някога отида във Вечните ловни полета.
Тази мисъл го натъжаваше. Това бе ново доказателство за мен колко много ме обичаше апачът. Но въпреки всичко с пълно основание му отвърнах:
— Цялото мое сърце принадлежи на брат ми Винету. Душата му живее в моите дела. Но аз няма да го видя, когато някога отида на небето на праведниците.
— Къде е небето на моя брат? — осведоми се Винету.
— Къде са Ловните полета на моя брат? — отвърнах на въпроса с въпрос.
— Маниту властва над целия свят и над всички звезди! — заяви той.
— Защо Великия Маниту дава на своите червенокожи синове една толкова малка част от света, а на белите си чада дава всичко? Какво са Ловните полета на индианците в сравнение с безкрайните прелести, сред които ще живеят праведниците на белите? Нима Маниту обича червенокожите по-малко? О, не! Моите червенокожи братя вярват в една голяма страшна лъжа. Вярата на белите хора казва: «Добрият Маниту е баща на всички свои чада, както на небето, така и на земята». А вярата на червенокожите хора казва: «Маниту е повелител само на червенокожите. Той заповядва да се избиват всички бели.» Моят брат Винету е справедлив и мъдър. Нека размисли! Дали Маниту на червенокожите е и Маниту на белите? Защо тогава той мами своите червенокожи синове? Защо допуска да изчезват от лицето на земята, а позволява на белите да нарастват с милиони и да завладяват цялата земя? Или Маниту на червенокожите се различава от Маниту на белите? Но тогава Маниту на белите е по-могъщ и по-благ от Маниту на червенокожите. Маниту на бледоликите дава на чадата си цялата земя с хиляди радости и удоволствия, а после им разрешава да разполагат с блаженствата на всички небеса во веки веков. А Маниту на червенокожите дава на синовете си само дивата савана и пустите планини, животните на гората и едно безкрайно избиване и клане, а пък след смъртта им обещава мрачните ловни полета, където войните и избиването отново започват, Червенокожите воини вярват на своите жреци, които казват, че индианците във Вечните ловни полета ще убият душите на всички бели. Ами ако моят брат някога срещне своя брат Шарли в тези кървави полета, той би ли го убил?
— Уф! — възкликна апачът силно и възбудено. — Винету би защитавал душата на своя добър брат срещу всички червенокожи мъже! Хау!
— Тогава нека моят брат размисли дали жреците не лъжат! — подканих го аз.
Винету замълча замислен, а аз внимавах да не разруша въздействието на думите си с някоя ненужна забележка.