— Всъщност искахме да посетим полковник Ръдж — продължих аз, но понеже той отсъствува, а вие го замествате, позволете ни, сър, да съобщим на вас по каква работа идваме.
— Говорете! — подкани ме Фаръл, поглеждайки скришом с голям копнеж към вратата. — Полковникът е тръгнал с един отряд подир бандитите, нали?
— Да.
— Колко хора взе със себе си?
— Необходимо ли е да го знаете?
— Е, не е необходимо. А колко души останаха тук?
— Необходимо ли е и това да знаете?
Докато изговаряше тези думи той продължи да се измъква лека-полека настрани.
— Засега все още не — рекох аз. — Кога потегли полковникът?
— Необходимо ли е и това да знаете? — попита той с нарастващ страх в гласа.
— Добре, ще ви обясня защо…
Замлъкнах, понеже вече нямаше с кого да разговарям. Дребничкият мистър Фаръл прелетя покрай нас с няколко неописуеми панически скока и изчезна през изхода. В следващия миг затръшна вратата. Иззвънтяха дългите стоманени лостове, мощното резе изскърца и… ние бяхме пленници.
Обърнах се към двамата си спътници и ги погледнах. Сериозният Винету показа великолепните си зъби, които сякаш бяха от слонова кост. Зоркото око направи такава физиономия, като че бе ял захар със стипца, а аз… аз се разсмях гръмко и сърдечно на тази мила изненада.
— Затворени сме, ама не в единични килии! — установи Зоркото око. — Това човече ни смята за негодници.
Навън се разнесе рязко изсвирване и когато се приближих до малкото прозорче, подобно на амбразура, видях как работниците, заети с разтоварването на релси извън защитния зид, се втурнаха към портата, която веднага бе затворена зад гърба им. Преброих шестнайсет души. Те заобиколиха касиера й изглежда, получиха от него някакви указания. После изчезнаха в различните блокхауси, сигурно за да вземат пушките си.
— Скоро театърът ще започне — съобщих на другарите си.
Какво ще правим, докато чакаме?
— Ще си запалим по една пура — обади се Зоркото око.
Той бръкна в отворено малко сандъче, поставено върху една от балите, измъкна една пура и я запали. Последвах примера му, но Винету отказа.
Скоро след това вратата се отвори предпазливо и тънкото гласче на касиера ни предупреди още отвън:
— Ей, негодници, хич не стреляйте, иначе ще ви избием! Фаръл влезе начело на своите хора, които останаха до вратата, като държаха в ръце готовите си за стрелба пушки. Той обаче застана зад едно огромно буре и скрит зад това укрепление, застрашително ни показа безобидната си пушчица.
— Кои сте вие? — попита той с по-уверен глас, защото не само разчиташе на закрилата на хората си, но зад бурето се чувствуваше неуязвим.
— Я стига глупости! — изсмя се Зоркото око. — Преди малко ни нарекохте негодници, а сега ни питате кои сме били. Излезте иззад бурето и тогава ще си поговорим!
— Нямам такова намерение! И тъй, кои сте?
— Прерийни ловци.
Понеже, изглежда, моят спътник искаше да се заеме с отговорите на въпросите му, аз си замълчах. Касиерът продължи:
— Как се казвате?
— Не е толкова важно!
— Значи и ще упорствате! Ще ви развържа езиците, можете да бъдете сигурни! Какво търсите тук, в Екоу?
— Искаме да ви предупредим.
— Да ни предупредите ли? Ами за какво?
— За нападението на индианците и рейлтръблърсите, което планират срещу Екоу.
— Pshaw, я не ставайте смешен! Вие сте от онези бандити и искате да ни надхитрите. Ама сте сбъркали адреса! Хванете ги и ги вържете! — заповяда човечето, обръщайки се към хората си.
— Почакайте малко! — обади се Зоркото око. Той бръкна бързо в джоба си. Досетих се, че се канеше да извади детективската си карта, и с едно движение на ръката го възпрях.
— Стивън, не е необходимо. Остави документа! Нека видим дали седемнайсет строители на железопътната линия ще дръзнат да нападнат трима истински уестмани! Ако някой от вас вдигне ръка срещу нас, ще бъде труп!
Придадох на лицето си най-страшния израз, на който бях способен, преметнах бързо пушката си през рамо, взех револверите си в ръце и се отправих към изхода. Винету и Зоркото око последваха примера ми. Една секунда след заканата ми храбрият касиер бе изчезнал. Беше се сгушил колкото се можеше по-ниско зад бурето и само стърчащото отгоре дуло на пушката му издаваше мястото, където в случай на нужда трябваше да се търси мистър Фаръл.
Изглежда, и на работниците им се искаше твърде много да последват примера на своето началство. Те се отдръпнаха настрани и безпрепятствено ни оставиха да минем между тях.
Значи това бяха хората, които трябваше да противостоят на оглаласите и бандитите! Изгледите за близките дни не бяха особено розови.