Извърнах се и казах на железопътните работници:
— Мешърс, сега ние бихме могли на свой ред да ви затворим в склада, обаче няма да го сторим. Измъкнете навън храбрия мистър Фаръл, за да започнем разумен разговор! А това е необходимо, ако не искате да бъдете пречукани от оглаласите!
След известни усилия им се удаде да измъкнат дребосъка на бял свят и тогава им разказах всичко, което се бе случило. Когато свърших, касиерът, седнал на правоъгълен дялан камък, беше пребледнял като платно. С несигурен глас той се обади:
— Сър, сега ви вярвам, понеже ни разказаха, че при мястото на нападението над влака били слезли двама мъже, за да застрелят някаква граблива птица. Значи този джентълмен е мистър Винету! Много ми е приятно, сър! — С тези думи той направи дълбок поклон пред Винету. — А другият джентълмен е мистър Муди, когото наричат Зоркото око? Много ми е приятно, сър! Бих искал да знам и вашето име!
Казах на Фаръл моето истинско име, а не името, с което бях известен из прериите.
— Много ми е приятно, сър — каза той, като се поклони и пред мене. После продължи: — Значи вие мислите, че полковникът ще види бележката и незабавно ще се върне?
— Предполагам.
— Много бих се радвал, можете да ми вярвате. Вярвах му и без клетви и уверения. А той продължи да ни обяснява:
— Разполагам само с четиридесет души, повечето от които в момента са заети с работа по трасето. Няма ли да е по-добре, ако всички напуснем Екоу и се оттеглим в най-близката станция?
— Що за идея? Нима може да имате такова заешко сърце, та веднага да искате да офейкате? Ами какво ще си помислят за вас вашите началници? Нали веднага бихте загубили работното си място!
— Знаете ли, сър — рече той. — Животът ми е по-ценен от моето работно място. Ясно ли е?
— Вярвам ви. Колко души е взел полковникът?
— Точно сто, и то най-храбрите.
— Личи си.
— Ами колко бяха индианците?
— Заедно с белите бандити са над двеста.
— Тежко ни! Ще ни изпозастрелят като зайци! Не виждам никакво друго спасение освен бягството!
— Excellent ((англ.) — Прекрасно, чудесно! — Б. пр.)! засмях се аз — В коя от по-близките станции има най-много хора?
— В Промънтори. Там има понастоящем към триста работници. Вярно, че Огдън се намира по-близо, но засега все още не влиза в сметките.
— Тогава телеграфирайте и поискайте да ви изпратят сто въоръжени човека!
Той отвори широко уста и ме зяпна втренчено. После скочи на крака, плесна радостно с ръце и извика:
— Вярно, как не се сетих!
— Да, както изглежда сте пълководец и половина! Ако нямате достатъчно запаси, нека тези хора си вземат храна и муниции. И запомнете най-главното: всичко трябва да стане колкото се може по-тайно, иначе червенокожите съгледвачи ще разберат, че някой ги е предал! Съобщете в телеграмата и това!… Какво е разстоянието оттук до Промънтори?
— Деветдесет и три мили.
— Дали там ще има локомотив с вагони?
— Винаги има.
— Добре тогава, ако веднага телеграфирате, подкрепленията могат да пристигнат още утре преди изгрев слънце. Навярно съгледвачите ще се появят утре вечерта. Дотогава има време да укрепим станцията още по-добре. А сега наредете на вашите четиридесет души да си плюят здравата на ръцете и да издигнат защитния зид с още половин метър! Утре хората от Промънтори ще им се притекат на помощ. Зидът трябва да стане над два метра, за да попречи на индианците да видят колко хора имаме тук.
— Но сър, нали те ще ни видят отгоре, от височината!
— Това може да се предотврати. Аз ще тръгна срещу шпионите на оглаласите и щом ги открия, ще ви дам сигнал. После вашите хора ще се скрият в блокхаусите и индианците ще помислят, че си имат работа само с неколцина души. Още днес от вътрешната страна на защитния зид ще забием в земята колове, а по тях ще наковем дъски или греди. Така ще се образува някакво подобие на пейки, върху които ще застанат нашите хора по време на нападението, за да могат да стрелят над зида. Ако не се лъжа в предположението си, полковникът ще се появи тук още утре по обед. Тогава заедно с подкреплението от Промънтори ще имаме над двеста и четиридесет души срещу двеста неприятели. Ние ще стоим скрити зад зидовете, а червенокожите няма да имат прикритие и освен това няма да очакват съпротива. Следователно би било истинско чудо, ако още с първия залп не ги подредим така, че да не помислят повече да се върнат пак.
— А после ще ги преследваме! — извика човечето ликуващо, понеже моите разпореждания му бяха вдъхнали голяма решителност.