Тъй измина нощта, а подир нея и следващият ден. Имаше новолуние и вечерта се спусна над каньона катраненочерна. Но не след дълго заблестяха звездите и светлината им бе достатъчна, за да могат погледите ни да обхванат една доста широка ивица от терена около защитния зид.
Всеки от защитниците бе въоръжен с карабина и нож. Мнозина имаха револвери или пистолети. Тъй като обикновено индианците започват нападенията си след полунощ, малко преди зазоряване, засега по пейките стояха само необходимите постове, а останалите лежаха наоколо в тревата и тихо разговаряха. Отвъд зида нищо не помръдваше. Ала това спокойствие беше измамно и щом настана полунощ, налягалите хора се изправиха на крака, взеха оръжията си и заеха местата си по пейките. Двамата с Винету застанахме край портата. Държах в ръка карабината «Хенри», а мечкоубиеца бях оставил в жилището на полковника, защото в случая карабината бе много по-удобна.
Бяхме се разпределили равномерно покрай четирите страни на зида, всичко на всичко двеста и десет души, защото тридесет човека бяха изпратени в една отдалечена и закътана част от каньона, за да пазят скритите там коне.
Времето пълзеше бавно като костенурка. Някои може би вече си мислеха, че всичките ни опасения са били напразни, но… я чуй! Разнесе се лек звук, като че камъче се бе ударило в една от релсите. Веднага след това дочух онова почти недоловимо шумолене, което неопитният човек би взел за съвсем лек полъх на вятъра. Но аз знаех какво означава то: нападателите се приближаваха!
— Внимание! — прошепнах на стоящия до мен човек.
Той тихо предаде тази дума по-нататък, тъй че тя в най-кратко време обиколи всички защитници. В тъмницата на нощта прибягваха пъргави призрачни сенки ту наляво, ту надясно, без да вдигат какъвто и да било шум. Срещу нас изникна неприятелският фронт, който се разтегли настрани и постепенно обгради целия ни лагер. В следващите мигове нападението щеше да започне.
Сенките се приближаваха. Намираха се вече на петнайсетина крачки от зида, после на дванайсет… десет… осем… шест. В този миг в нощта проехтя силен плътен глас:
— Селкхи оглала! Нтсаге сиси Винету натан апачес! Шие ко! — Смърт на оглаласите! Тук е Винету, вождът на апачите! Огън!
Той вдигна карабината си, обкована със сребърни гвоздеи, и заедно с нея дулата на всички пушки наоколо забълваха огън. В една-единствена секунда се разнесоха над двеста изстрела. Само аз не стрелях. Исках да изчакам ефекта от нашия залп, който бе връхлетял враговете ни неочаквано като божие наказание. В продължение на няколко секунди се възцари дълбока тишина, но после се надигна онзи страшен индиански рев, който направо може да ти скъса нервите. Отначало неочакваното посрещане бе накарало червенокожите да онемеят, но след това каньонът закънтя от крясъци, излизащи сякаш от гърлата на хиляди демони.
— Отново огън! — извика този път гласът на полковника, който успя да надвика даже и тези сатанински ревове. Изтрещя втори залп, а после Ръдж изкрещя:
— Навън и удряйте с прикладите!
За миг мъжете прехвърлиха стената. Дори и онези, които до преди малко се страхуваха, сега почувствуваха в сърцата си лъвска смелост. Нито един индианец не беше успял да се Добере до зида.
Останах на моя пост. Навън закипя ръкопашна схватка, която не можеше да продължи дълго, защото редиците на противниците ни бяха вече силно оредели, тъй че те потърсиха спасение в бягство. Видях как пред мен притичваха тъмните фигури и се загледах подир тях… аха, ето и един бял! И още един! Бандитите бяха нападали откъм другата страна и сега бягаха покрай мен.
Едва сега вдигнах карабината си. В случая имах голямото предимство да мога да стрелям двайсет и пет пъти, без да е необходимо да зареждам. Дадох осем изстрела, а после не видях вече друга цел. Оцелелите врагове бяха избягали, убитите лежаха на земята, а пък ранените се опитваха да се отдалечат с пълзене. Но това не им се удаде, защото се видяха заобиколени и който от тях не се предаваше, биваше убит.
Малко по-късно отвън, пред зида, запламтяха многобройни огньове и можахме да видим ужасната жътва на смъртта, продължила толкова кратко време. Нямах желание да наблюдавам тази гледка, обърнах й гръб и се отправих към жилището на полковника. Но току-що бях седнал и ето че вътре влезе Винету. Погледнах го учудено.
— Моят червенокож брат се връща вече? — попитах аз. — Колко врагове победи?
— Винету се бори срещу неприятелите си, но откакто слуша песента на заселниците, вече не брои убитите. А неговият бял брат изобщо не уби никого?