— Откъде знаеш?
— Карабината на моя приятел Шарли мълча, докато покрай него минаха бягащите убийци. И тогава започна да стреля в краката им. Винету брои само тези ранени. Осем са. Лежат пленени навън, защото не можаха да избягат.
Сметката му беше вярна. Значи се бях целил добре и бях постигнал каквото исках — да пленим неколцина от бандитите. Може би и Монк се намираше между тях.
Не мина много време и ето че при нас влезе и Зоркото око.
— Чарли, Винету, излезте? Заловихме го! — извика той.
— Кого? — попитах.
— Лу Монк.
— А-а! Кой го плени?
— Никой. Ранен е и не можа да се измъкне; Странно. Осем бандити са ранени и осемте на едно и също място, в тазовата кост, тъй че, където са паднали, там са и останали.
— Наистина е странно, Стивън.
— Нито един от пленените оглаласи не се предаде, обаче осемте бели помолиха за милост.
— Какви са раните им — има ли опасност за живота им?
— Не знам. Нямахме време да ги преглеждаме. Защо седите двамата тук? Елате навън! Най-много да са избягали само осемдесет неприятели.
Ужасна равносметка. Но нима заслужаваха друга участ? Тези хора получиха днес такъв урок, за който сигурно щеше да се говори и след години. Имаше сцени, които перото е безсилно да опише, а когато в ранното утро видях нахвърляните един върху друг трупове, побиха ме студени тръпки и бях принуден да извърна глава. Неволно се сетих за думите на един от новите учени, че човекът бил най-хищното животно.
Едва следобед с влака пристигна лекар, който се погрижи за ранените. Чух, че Монк бил в безнадеждно състояние. Когато му заявили, че раната му е смъртоносна, не показал и най-малкото разкаяние. Зоркото око присъствувал на тази сцена. Той се втурна при мен в стаята и възбудено извика:
— Чарли, ставай! Трябва да тръгваме!
— Къде?
— Към поселището Хелдорф. Това име ме изплаши.
— Защо? — попитах разтревожено.
— Защото ще бъде нападнато от оглаласите.
— Господи! Откъде знаеш!
— Лу Монк го каза. Седях при него и разговарях с полковника.
Споменах за вечерта, която прекарахме в поселището. Монк се изкиска сатанински и каза, че сигурно нямало да прекараме друга подобна вечер там. И когато настоях за обяснение, научих, че заселниците щели да бъдат нападнати.
— Боже мили, ако е истина! Бързо доведи Винету и поискай да докарат конете ни! Аз сам ще отида при Монк.
Когато влязох в блокхауса, където се намираха ранените пленници, до Монк бе застанал полковник Ръдж. Бандитът лежеше смъртноблед върху окървавено одеяло. Той втренчи в мен упорития си поглед.
— Ти ли си Даниълс или Монк? — попитах го аз.
— Какво те засяга? — изсъска той.
— Засяга ме повече, отколкото мислиш.
Добре разбирах, че на едно открито запитване едва ли щях да получа някакво сведение. Следователно трябваше иначе да подхвана работата.
— Аз пък да не знам. Измитай се! — извика той.
— Никой друг няма по-голямо право да те посети отколкото аз — рекох му. — Куршумът, който ще ти отнеме живота, е мой.
При тези думи очите му се разшириха. Кръвта нахлу в лицето му тъй, че белегът му ярко изпъкна, и той изкрещя:
— Мерзавецо, истината ли казваш?
— Да.
Не мога да предам онова, което той изрева после, обаче останах привидно спокоен и продължих:
— Исках само да те раня, а като разбрах, че сигурно ще умреш, ми дожаля за теб и започнах да се упреквам. Но сега, когато виждам, що за злодей си, мога да бъда спокоен. С моя куршум направих на света голяма услуга. Ти и твоите оглаласи няма да вършите повече престъпления!
— Тъй ли мислиш? — попита той и ми се озъби като някой пленен хищник. — Я отиди до поселището Хелдорф, върви!
— Pshaw! То е в безопасност.
— В безопасност? Няма да остане камък върху камък от него. Аз самият го открих и беше уговорено първо да ограбим станцията Екоу, а после поселището Хелдорф. Тук нямахме успех, но затова пък там ще успеем толкоз по-сигурно, а заселниците ще изкупят с безброй мъчения онова, което причинихте тук на моите хора и на оглаласите!
— Добре, Монк, това исках да знам. Ти не само че си закоравял престъпник, ами си и много глупав човек. Сега потегляме за Хелдорф, за да спасим каквото може да се спаси. А дори и оглаласите да са отвлекли заселниците, ние пак ще ги освободим. Но нямаше да имаме тази възможност, ако си беше мълчал.
— Сатаната ще освободите, не и пленниците! — извика злобно той.
В този момент неговият съсед, човек от бандата му, който не бе свалял от мен втренчения си поглед, повдигна глава.