— Даниълс, можеш да му вярваш! Ще ги освободи. Познавам го. Той е Поразяващата ръка!
— Поразяващата ръка? — възкликна Монк. — Значи затова даде осем такива изстрела! Е, тогава нека…
Бързо му обърнах гръб и си излязох. Не ми се слушаха проклятията на този злодей. Полковникът ме последва и каза учудено:
— Сър, истина ли е, че сте Поразяващата ръка?
— Да, вярно е. Но сега това няма никакво значение. Сър, трябва да ми дадете хора. Трябва да тръгна към поселището Хелдорф.
— Хмм, драги сър, няма как. Веднага бих ви придружил заедно с всички мои хора, но съм служител на железниците и трябва да изпълнявам задълженията си.
— Но, сър, нима ще допуснете да загинат тези нещастни заселници? Не бихте могли да поемете такава отговорност!
— Изслушайте ме, мистър Шетърхенд! Имам право да напускам поста си само когато става въпрос за чисто служебни задачи. Освен това нямам право да нареждам на хората си да ви придружат. Но едно мога да направя и ще го направя от сърце: ще ви позволя да говорите с хората ми. Който от тях пожелае за известно време да напусне работа и да тръгне с вас, няма да му попреча. Ще получи кон, оръжия и всичко необходимо, но при условие, че после ми се върнат и конете, и оръжията.
— Добре, благодаря ви, сър. Убеден съм, че правите всичко възможно. Не ми се сърдете, ако сега не съм много словоохотлив. Бързам. Когато се върнем, ще наваксаме всичко пропуснато.
Два часа по-късно аз, Винету и Зоркото око препускахме начело на четиридесет добре въоръжени мъже по същия път, по който бяхме пристигнали неотдавна от Хелдорф.
Винету бе мълчалив както винаги, обаче огънят, който гореше в очите му, говореше повече от всякакви думи. Ако младата колония действително бъдеше нападната, тогава тежко и горко на престъпниците!
Не спирахме даже и през нощта. Та нали местностите ни бяха познати. Не вярвам по време на цялата езда да съм казал и стотина думи.
Пета глава
В кратера на планината Ханкок
Следобед на следващия ден изпускащите пара коне ни докараха до ръба на котловината, в която се намираше поселището Хелдорф. Още от пръв поглед разбрахме, че Монк не ни беше излъгал и че идвахме твърде късно. От блокхаусите бяха останали само димящи развалини.
— Уф! — възкликна Винету, сочейки към височината. — Синът на добрия Маниту е изчезнал. Винету ще разкъса тези вълци оглаласите!
Наистина и малкият параклис бе разрушен и изгорен, а кръстът бе захвърлен долу. Препуснахме към развалините и там скочихме от седлата. Наредих на железопътните работници да стоят по-назад, за да не заличат някои дири. Въпреки упоритото ни търсене нямаше и следа от живи същества. Извиках хората да се приближат. Трябваше да ми помогнат да разхвърляме настрани димящите останки. Не открихме никакви човешки трупове и това бе една голяма утеха.
Веднага щом скочи от коня, Винету се изкатери на възвишението с параклиса. Ето че сега се завърна, носейки малката камбана.
— Вождът на апачите намери звънливия глас от височината — каза той. — Винету ще го зарови тук, докато се завърне като победител.
Междувременно заедно със Зоркото око с трескава бързина претърсихме бреговете на езерото, за да разберем, да не би заселниците да са били удавени, но стигнах до извода, че това не беше станало. Едно по-подробно разследване показа, че поселището е било нападнато посред нощ. Навярно изобщо не бе имало битка. После заедно с плячката и пленниците победителите се бяха оттеглили в посока към границата между Айдахо и Уайоминг.
. — Слушайте, хора — извиках аз. — Не бива да губим нито секунда! Сега не можем да почиваме, а ще трябва да яздим по следите, докато е възможно да ги различаваме, а след като се стъмни, ще спрем да лагеруваме. Напред!
С тези думи отново възседнах моя вран жребец. Другите последваха примера ми. Апачът застана начело и не откъсваше поглед от следите на неприятелите. Такова озлобление го беше обхванало, че само смъртта можеше да го отклони от тези дири. В подобно състояние се намирахме и всички останали. Бяхме четиридесет души срещу осемдесет, но в такова настроение човек не брои противниците си.
Имахме още цели три часа дневна светлина, през което време изминахме толкова голямо разстояние, че можехме да бъдем напълно доволни от изключителната издръжливост на нашите коне. Най-сетне им разрешихме тъй заслужената почивка.
На следващия ден се оказа, че оглаласите имаха преднина от три четвърти ден път, а по-късно забелязахме, че са яздили неспирно през цялата нощ. Не беше трудно да се досетим за причината за бързането им. По време на нападението Винету бе извикал името си в тъмната нощ. Те предполагаха, че ще бъдат преследвани, знаеха, че апачът е по петите им, а това беше достатъчен повод за бързане.