Понеже конете ни бяха направили вече почти невъзможното, не биваше повече да ги преуморяваме. Много важно беше да запазим силите си. Ето защо през този ден не успяхме да скъсим разстоянието между нас и неприятеля.
— Времето си минава — измърмори Зоркото око — и ние ще закъснеем.
— Няма да закъснеем — отвърнах му. — Пленниците са предназначени за кола на мъчението и злата им участ ще ги сполети едва когато оглаласите стигнат селата си.
— А къде се намират сега селата им?
— Селата на оглаласите са по горното течение на Йелоустоун — обясни Винету, — а ние ще догоним тези разбойници много по-рано.
На следващия ден се натъкнахме на значително затруднение — дирята се разделяше. Едните следи продължаваха на север, а другите завиваха на запад. Северната диря беше по-многобройна.
— Искат да ни забавят! — обади се Зоркото око.
— Нека белите мъже почакат! — нареди Винету. — Никой не бива да стъпва върху дирята.
След тези думи той ми направи знак, който веднага разбрах. Аз трябваше да огледам продължаващата право напред следа, а той щеше да се заеме със завиващата наляво. И тъй продължихме да яздим всеки в своята посока. Другите трябваше да останат да ни чакат.
Яздих около четвърт час. Не беше лесно да се определи броят на конете, минали оттук в тръс, понеже животните се бяха движили едно подир друго. Но от дълбочината и формата на общите отпечатъци на копитата успях да заключа, че не са били много над двадесет. Докато се оглеждах наоколо, забелязах в пясъка няколко малки, тъмни кръгли петна, а до тях от двете им страни някакво особено скупчване на сухите песъчинки. И мястото пред всички тези белези изглеждаше тъй, сякаш някакъв широк предмет се е трил в пясъка насам-натам. Веднага се върнах в галоп и заварих Винету вече да ме чака.
— Какво видя моят брат? — попитах го аз.
— Нищо друго освен дирите на ездачите.
— Тогава напред!
С тези думи отново обърнах коня си и препуснах.
— Уф! — възкликна апачът.
Той се учуди на моята увереност, но тя му подсказа, че без съмнение бях намерил неоспоримо доказателство, че пленниците са отвлечени именно в тази посока. След като достигнах мястото, което преди малко бе привлякло вниманието ми, спрях коня си и попитах Зоркото око:
— Стивън, нали си опитен и добър уестман. Когато се запознахме ти дори се показа доста самомнителен в това отношение. Погледни тази следа и ми кажи, какво означава!
— Следа ли? Къде? — попита той.
— Ето тук.
— Аха! Ами че това следа ли е? Тук просто вятърът е духнал по пясъка.
— Хубаво! Но се обзалагам с теб на каквото искаш, че Винету мисли същото като мен за тези почти невидими знаци. Нека моят червенокож брат ги разгледа!
Апачът слезе от коня, наведе се и оглежда мястото дълго и внимателно.
— Моят брат Шарли е избрал верния път — заяви Винету. — Оттук са яздили пленниците. Това са капки кръв. Отляво и отдясно на тях има следи от ръце, а отпред — от тялото на дете…
— … което — намесих се аз, — е паднало от коня и си е ударило лицето тъй, че от носа му е потекла кръв!
— А-а! — възкликна Стивън. — Наистина е…
— О, не е трудно да се разбере! Но предполагам, че ни очаква и нещо друго, което ще ни създаде много по-големи главоболия. Напред!
Излязох прав. След не повече от десетина минути се озовахме на каменисто място. Оттам нататък изчезваха всякакви следи.
Наложи се останалите да спрат на място, за да не затрудняват търсенето. Не мина много време и апачът нададе радостен вик, след което ми донесе дебела, жълтеникаво оцветена нишка.
— Какво ще кажеш за това, Стивън? — попитах аз.
— Нишката е от одеяло.
— Вярно! Погледни как рязко завършват краищата й. Нарязали са одеялата и са увили отделните парчета около копитата на конете, за да не оставят никакви следи. Трябва да напрегнем сетивата си до краен предел!
Продължихме да търсим и не щеш ли на тридесетина крачки по-нататък в тревата, която бе поникнала тук в песъчливата почва, забелязах зле заличената следа от индиански мокасин. Разположението на стъпката ни издаде посоката, в която индианците бяха продължили пътя си.
Яздейки в тази посока, скоро забелязахме и други признаци и, най-сетне разбрахме, че преследваните от нас хора са се придвижвали тук значително по-бавно. След доста дълго време следите отново станаха по-ясни. Обвивките на конските копита са били махнати, а най-накрая забелязахме много добре, че край конете са вървели индианци.