Това беше странно и ме накара да се замисля, но Винету внезапно дръпна поводите на коня си, загледа се в далечината, а лицето му придоби изражение, сякаш нещо му бе хрумнало.
— Уф! — възкликна апачът. — Пещерата на планината, която бледоликите наричат Ханкок!
— Каква пещера? — попитах го.
— Винету знае вече всичко. В тази пещера сиусите принасят пленниците си в жертва на Великия дух. Оглаласите са се разделили. По-малката група е тръгнала наляво, за да свика пръснатите отряди на племето, а по-голямата част от оглаласите откарва пленниците към пещерата. Наслагали са ги вързани по няколко на кон, а индианците тичат край тях.
— Колко път има до тази планина?
— Моите братя ще стигнат до нея вечерта.
— Невъзможно! Планината Ханкок е разположена край горното течение на Снейк Ривър!
— Нека моят бял брат не забравя, че има две планини с името Ханкок!
— А Винету знае ли къде е планината, за която става дума?
— Да.
— И пещерата?
— Да. В нея Винету и бащата на Ко-итсе сключиха съюз, който по-късно бе нарушен от оглаласа. Моите братя ще се отклонят от тази диря и ще се доверят на вожда на апачите!
Напълно уверен в онова, което вършеше, Винету пришпори коня си и се понесе в галоп, а ние го последвахме. Доста време препускахме из долини и клисури, докато изведнъж планините отстъпиха, а пред нас се ширна тревиста равнина, която, изглежда, свършваше чак при някакви възвишения далеч на хоризонта.
— Това е И-аком аконо — Кървавата прерия, както се нарича на езика на племето текуа — обясни ни Винету, без да забавя бързата си езда.
Значи това беше страшната Кървава прерия, за която бях чувал толкова често! Обединените племена на дакотите докарваха тук пленниците си, пускаха ги на свобода, а после ги гонеха до смърт. На това място бяха загинали хиляди невинни жертви било на кола на мъчението, било чрез изгаряне или удари с нож. А някои са били заравяни и живи в земята. Тук не дръзваше да се появи никакъв индианец от друго племе, а камо ли бял, но ние яздехме през тази прокълната равнина тъй безгрижно, сякаш се намирахме в най-мирната област на Запада. Обаче това бе възможно само с водач като Винету.
От бясното препускане конете ни започнаха вече да отпадат. Но ето че пред нас бавно се заиздига самотен масив, който, изглежда, се състоеше от няколко скупчени планински възвишения. Добрахме се до подножията им, обрасли с гора и храсталаци, и оставихме конете да почиват.
— Това е планината Ханкок — наруши мълчанието Винету.
— Ами пещерата? — осведомих се аз.
— Тя е от другата страна на планината. След един час моят брат ще я види. Нека остави пушките си и ме последва!
— Само аз ли?
— Да. Намираме се на място, където витае смъртта. Само непоколебимите и безстрашни мъже могат да оцелеят. Нека нашите братя се скрият между дърветата и ни чакат!
Планината, в чиито поли се намирахме, имаше вулканичен произход и беше широка около три четвърти час път. Оставих мечкоубиеца и карабината «Хенри» и тръгнах подир Винету, който започна да се изкачва по западните склонове на планината. По зигзагообразна линия той се отправи към върха. Пътят ни бе тежък, а моят водач вървеше толкова внимателно, сякаш очакваше иззад всеки храст да изскочи някой неприятел. Действително ни беше необходим един час, за да стигнем до върха.
— Нека моят брат се движи съвсем безшумно! — прошепна ми Винету, като легна на земята и бавно запълзя между два храста.
Последвах го безмълвно и… за малко щях да се отдръпна изплашено назад, защото току-що бях проврял глава между клоните, когато точно пред мен забелязах фуниеобразната стръмна бездна на един кратер, чийто ръб можех да достигна с ръка. Тази пропаст бе обрасла тук-там с отделни храсти и беше дълбока около четиридесет и пет метра. Долу равното й дъно имаше диаметър от около дванадесет метра и там, с вързани ръце и крака, лежаха търсените от нас жители на поселището Хелдорф. Очевидно всички бяха довлечени тук. Край тях стояха многобройни постове на оглаласите.
Огледах всяка педя от кратера, за да разбера, дали оттук можехме да се спуснем на дъното му. Да, възможно беше, стига човек да имаше смелост, здраво въже и да намереше някакъв начин за отстраняване на стражите. Виждаха се многобройни скални издатини, които можеха да се използват за почивка или просто като опора за краката.