— То е толкова ясно, че всяка заблуда е изключена. То ми казва, че Винету ще умре от куршум в гърдите. Само куршум може да го повали. Вождът на апачите лесно би отбил удар с нож или томахок. Нека моят брат ми повярва — неговият приятел още днес ще отиде във Вечните лов…
Той замлъкна. Явно искаше да каже «във Вечните ловни полета», както повелява вярата на индианците. Какво го възпря да доизрече думите си? Знаех причината: чрез дългото си общуване с мен Винету дълбоко в себе си бе станал християнин, макар че винаги избягваше да си го признае.
Той ме притисна до себе си, продължавайки да мълчи. Бях дълбоко развълнуван, защото някакъв вътрешен глас ми нашепваше:
«Неговото предчувствие никога не го е лъгало. Може би и този път му казва истината!» Въпреки това рекох:
— Моят брат Винету се мисли за по-силен, отколкото е всъщност. Той е най-могъщият воин на своето племе, но все пак си остава само човек. Никога не съм го виждал изтощен, но днес е отпаднал, понеже изминалите дни и нощи изцедиха много от силите ни. А това потиска душата и намалява самоувереността. Пораждат се мрачни мисли, които бързо се разсейват, щом изчезне умората. Нека Винету си отпочине. Нека легне при мъжете, които ще останат в подножието на планината.
Той бавно поклати глава.
— Моят брат Шарли не говори сериозно.
— Напротив! Нали видях къде е пещерата на планината и със собствените си очи подробно я огледах. Достатъчно ще е, ако само аз предвождам нападателите.
— И Винету да не бъде там? — попита той, като очите му придобиха силен блясък.
— Достатъчно си направил, трябва да си починеш.
— А нима ти не си направил достатъчно, ако не и много повече от Винету и всички други? Апачът няма да остане в лагера!
— Няма ли да останеш, ако те помоля, ако го поискам от теб като жертва в името на приятелството ни?
— И тогава няма да остана! Нима трябва да кажат, че Винету, вождът на апачите, се е страхувал от смъртта?
— Никой няма да посмее да го твърди!
— Даже всички да мълчат и да не го счетат за страхливост, все пак ще се намери един човек, чиито упреци ще ме накарат да се червя от срам.
— Та кой ли ще е той?
— Самият Винету! На този Винету, който си е почивал, докато неговият брат Шарли се е сражавал, без да се бои от смъртта, аз самият непрекъснато бих крещял в ушите, че е станал страхливец и повече не е достоен да се нарича воин, да се нарича вожд на своя храбър народ. Не, не, не ме увещавай повече да остана в лагера. Нима моят брат Шарли трябва да ме причисли към страхливите койоти, макар и негласно, макар и никога да не го каже? Нима Винету трябва да презира сам себе си? Не! По-добре десеторна, стократна и хилядократна смърт!
Това последно основание наистина ме принуди да млъкна. Навярно Винету би се съсипал и физически, и психически от самоупрека, че е постъпил страхливо и недостойно. След кратко мълчание той продължи:
— Толкова често сме се изправяли пред смъртта и моят брат винаги е бил подготвен за нея. Той бе написал в бележника си за Винету, какво трябва да направи, ако белият му брат падне в битката. После апачът щеше да вземе книжката, да прочете написаното и да го изпълни. Това нещо се нарича от бледоликите завещание. Винету също си е направил завещанието, но никога не е споменавал за него. Днес, когато усеща близостта на смъртта, той трябва да проговори. Ще станеш ли изпълнител на неговото завещание?
— Да. Дано предчувствието ти не се сбъдне и ти се скиташ по земята още много лета, в което съм уверен, но ако някога умреш и аз зная последната ти воля, нейното изпълнение ще бъде за мен най-свят дълг.
— Даже и ако това бъде много трудно и ако е свързано с големи борби, опасности и неприятности?
— Винету не може да ми задава такъв въпрос сериозно. Изпрати ме на смърт и аз ще отида!
— Винету го знае, Шарли. Заради него ти би отишъл направо в устата на смъртта. Ти ще направиш онова, за което те моля. Само ти си човекът, който може да го изпълни. Спомняш ли си как преди време, когато твоят брат не те познаваше тъй добре, както сега, разговаряхме за богатството?
— Да, много добре си спомням.
— Тогава апачът подразбра от твоя тон, че все пак ти може би мислеше малко по-иначе от онова, което говореше. Златото имаше голяма стойност за тебе. Тъй ли беше?
— Поне не си се лъгал напълно — признах аз.
— Ами сега? Кажи на твоя брат истината!
— Всеки бял знае стойността на собствеността, но аз не жадувам за мъртви богатства и физически удоволствия. Истинското щастие се гради само върху богатствата, натрупани в сърцето.