За съжаление от време на време свличахме надолу по-едри или по-дребни камъни. Изглежда, един от тези камъни улучи някое от децата, защото едно от тях ревна. В осветения от огъня скалист процеп незабавно се появи главата на индианец. Той чу и видя търкалящите се към дъното на кратера камъни, погледна нагоре и нададе силен предупредителен вик.
— Винету, напред! — извиках. — Иначе всичко е изгубено.
Застаналите горе мъже забелязаха какво става долу и започнаха да отпускат въжето по-бързо. След половин минута достигнахме дъното на кратера, но в същото време откъм процепа се разнесоха няколко изстрела, Винету падна на земята.
Замръзнах от уплаха.
— Винету, приятелю — изкрещях, — улучиха ли те?
— Винету ще умре! — промълви той. Тогава ме обзе такъв гняв, на който нямах сили да противостоя. Тъкмо в този миг зад мен се появи и Зоркото око. Извиках му:
— Винету умира! Напред! Удряй!
Даже не намерих време да сваля карабината от гърба си или пък да взема нож или револвер. С високо вдигнати юмруци се нахвърлих върху петимата индианци, които бяха вече изскочили от процепа в скалите. Първият от тях бе вождът. Веднага го познах.
— Ко-итсе, върви в ада! — викнах му.
Юмручният ми удар го улучи в слепоочието и той рухна на земята като пън. Стоящият най-близо до него червенокож бе замахнал вече с томахока си, за да ме удари, но в този миг пламъците на огъня ясно осветиха лицето ми и той отпусна бойната секира изплашен.
— Ка-ут-скамасти — Поразяващата ръка! — извика силно той.
— Да, тук е Поразяващата ръка! Умри!
Не можех да се позная. Вторият ми удар го улучи така, че и той се строполи на земята.
— Ка-ут-скамасти! — развикаха се другите индианци разколебани.
— Да, Поразяващата ръка! — изрева Зоркото око. — Удряй! В този момент получих удар с нож в рамото, но изобщо не почувствувах болка. Двама от червенокожите паднаха от изстрелите на Зоркото око, а третия успях да поваля на земята. Междувременно все повече от нашите хора достигаха дъното на кратера. Можех да им предоставя останалите индианци. Върнах се при Винету и коленичих до него.
— Къде е ранен моят брат? — попитах го.
— Нтзаге тхе — тук в гърдите — отвърна тихо той, поставяйки лявата си ръка върху дясната страна на гърдите. Дланта му почервеня от кръв.
Мигновено измъкнах ножа и без много да му мисля отрязах парче от неговото салтилско одеяло, което се беше повдигнало нагоре. Да, куршумът бе пронизал белия му дроб. Почувствувах такава болка, каквато не бях изпитвал през целия си живот.
— Все още има надежда, братко мой — утеших го аз.
— Нека моят брат постави главата ми в скута си, за да мога да следя битката! — помоли ме той.
Изпълних молбата му и сега той вече можеше да види как всеки индианец, изскочил от процепа, биваше посрещан по реда си от нашите хора. Един подир друг всички работници се спуснаха долу. Пленниците бяха освободени от ремъците и веднага започнаха на висок глас да изразяват радостта и благодарността си. Това изобщо не ме интересуваше. Виждах само умиращия си приятел, чиято рана престана да кърви. Мина ми през ума, че той навярно щеше да се обезкръви от вътрешен кръвоизлив.
— Има ли моят брат още някакво желание? — попитах го аз. Той бе затворил очи и не ми отговори. Главата му бе отпусната върху ръцете ми и аз не смеех да направя никакво движение.
Старият Хилман и другите заселници, освободени вече от ремъците, грабнаха от лежащите наоколо оръжия и нахлуха в процепа. Но и на това не обърнах внимание, защото погледът ми не се откъсваше от бронзовото лице и затворените клепачи на Винету. След време при мен дойде Зоркото око, който също кървеше, и ми съобщи:
— Всички оглаласи умряха!
— Но и Винету ще умре! — отвърнах аз. — А всички те са нищо в сравнение с него, единствения!
Апачът все още лежеше неподвижно. Железопътните работници, които се бяха държали храбро, както и всички заселници, безмълвни и дълбоко потресени, образуваха около нас кръг. И ето че най-сетне Винету отвори очи.
— Има ли моят добър брат още някакво желание? — повторих въпроса си.
Винету кимна и с тих глас помоли:
— Нека моят брат Шарли заведе тези хора в планините Гро Вантър! Край реката Метсър има такива камъни, каквито те търсят. Те го заслужават.