— Нещо друго, Винету?
— Нека моят брат не забравя апача! Да се моли за него на великия добър Маниту!… Ще могат ли пленниците да се катерят с изранените си крака и ръце?
— Да — рекох аз, макар че виждах колко много бяха пострадали заселниците от стегнатите груби ремъци.
— Винету ги моли да изпеят песента на небесната кралица!
Предадох молбата му на заселниците и старият Хилман веднага им направи знак с ръка. Те се изкачиха на малка площадка, образувана в скалите над главата на Винету, за да изпълнят последното желание на умиращия. Неговите очи ги проследиха и се затвориха пак едва когато мъжете бяха вече горе. Той ми хвана ръцете и се заслуша в подетата «Аве Мария».
«Денят разсветнал гасне вече
безмълвно спуска се нощта.
Защо и мъките сърдечни
не си отидат с вечерта!
До божия престол нетленен
възнасяй плахия ми глас —
о, Богородице, смирено
и с обич те приветствам аз:
Аве Мария!»
Когато започна втората строфа, очите на Винету бавно се отвориха и с благ и усмихнат израз на лицето той отправи поглед към звездите. После придърпа ръката ми към гърдите си, които едва-едва се повдигаха, и прошепна:
— Шарли, сега идват думите за умирането, нали?
Не можех да говоря, само кимнах, задавян от сълзи. Започна третата строфа:
«Животът труден гасне вече
настъпва мракът на смъртта.
Тук всеки е на край обречен,
душата литва от гръдта.
Молба последна, блян най-жарък
чуй, майко божия, от мен:
аз искам да си ида с вяра
и да възкръсна преблажен!
Аве Мария!»
Когато заглъхнаха и последните звуци, Винету се опита да проговори, но вече не можеше. Приближих ухото си съвсем близо до устата му и с последното напрежение на чезнещите си сили той промълви:
— Шарли, вярвам в Спасителя. Винету е християнин. Прощавай!
По тялото му преминаха тръпки, от устата му избликна кръв. Вождът на апачите стисна още веднъж ръцете ми и се изпъна. После пръстите му бавно се отпуснаха… той бе мъртъв…
Какво да разказвам повече? Истинската скръб не може да се изрази с думи. Дано час по-скоро дойде време, когато хората ще научават подобни кървави истории само от старите предания!
Често бяхме стояли изправени очи в очи пред призрачната смърт. Дивият Запад повелява всеки миг да бъдеш готов за внезапен край. И все пак, когато видях пред мен мъртъв най-добрия, най-скъпия приятел, когото някога съм имал, сърцето ми сякаш щеше да се пръсне от мъка. Намирах се в такова състояние, което не може да бъде описано. Какъв прекрасен човек беше Винету! И ето че най-неочаквано го убиха, убиха? Не след дълго по същия начин ще бъде избита и цялата раса, чийто най-благороден син бе той.
Будувах край него през цялата нощ, безмълвен, с пламнали сухи очи. Главата на Винету лежеше в скута ми тъй, както беше и умрял. За какво мислех и какво чувствувах? Кой ли би ми задал подобен въпрос! Да бе възможно, с какво удоволствие, с каква радост бих разделил с него времето, което ми оставаше да живея, запазвайки за себе си само половината! Тъй както сега главата му почиваше на моя скут, бяха издъхнали нявга в неговия скут и Клеки-петра, а после и сестра му Ншо-чи.
Значи неговите мрачни предчувствия не го бяха излъгали и с ясна предвидливост той бе посочил мястото, където искаше да бъде погребан. Тъй като там немските гравьори на скъпоценни камъни щяха да намерят тъй силно желаните полускъпоценни камъни, те с удоволствие се съгласиха да яздят заедно с мен, което много улесни пренасянето на моя скъп мъртвец.
Рано на следващото утро напуснахме планината Ханкок, тъй като всеки миг можехме да очакваме пристигането на другия индиански отряд. Тялото на апача бе завито в одеяла и вързано върху врания му жребец Илчи. Оттук до планините Гро Вантър имаше само два дни път. Насочихме се към тях, и то толкова предпазливо, че едва ли някой индианец щеше да успее да открие следите ни.
Вечерта на втория ден достигнахме долината на рекичката Метсър. Там погребахме Винету с християнски молитви и всички почести, каквито се полагаха на един толкова велик вожд. Той седи с всичките си оръжия на гърба на своя Илчи, който се наложи, разбира се, да бъде застрелян. И двамата са във вътрешността на могила, издигната около тях от глина и пръст. Но върху тази могила не се развяват скалповете на избити врагове, гледка, която е обичайна за гробницата на всеки индиански вожд, а са поставени три кръста.
В пясъка на речната долина се намериха не само обещаните камъни, но и значително количество златен прах, с който железопътните работници бяха обезщетени за загубеното работно време и надници. Една част от тях реши заедно със заселниците да основе тук ново поселище, което отново щеше да носи името Хелдорф. Останалите се завърнаха в каньона Екоу, където научиха, че бандитът Монк бе умрял от раната си. Неговите съучастници бяха наказани.