Камбанката, закопана от Винету, бе донесена в новото поселище, където заселниците отново построиха малък параклис.
III. Завещанието на Винету
Първа глава
Отново на Нъгит Тсил
Винету мъртъв! Тези две думи са достатъчни, за да обрисуват настроението, в което бях по онова време. Струваше ми се, че нищо не е в състояние да ме откъсне от неговия гроб. В първите дни седях мълчаливо край него и гледах как наоколо се суетяха хората, заети с изграждането на новото поселище. Казвам «гледах», но всъщност нищо не виждах. Долавях гласовете им и въпреки това нищо не чувах. Присъствието ми бе само физическо. Намирах се в състоянието на човек, който е получил удар в главата и е полузашеметен. Той чува всичко някак си много отдалеч и вижда всичко като през матирано стъкло. За нас бе цяло щастие, че червенокожите не успяха да открият следите ни и мястото, където се бяхме установили. В момента не бях в състояние да им изляза насреща. А може би не беше изключено подобна опасност да ме изтръгне от моето самовглъбение? Кой знае!
Добрите хорица полагаха усилия да събудят у мен интерес към тяхната работа, но това ставаше твърде бавно. Измина половин седмица, докато се съвзех и започнах да им помагам. Благотворното въздействие на труда не закъсня. Наистина, все още всяка дума трябваше да ми бъде измъквана едва ли не насила от устата, но старата ми дееспособност се възвърна и скоро отново бях онзи, в чиито съвет и мнение останалите се вслушваха.
Тъй изминаха две седмици, а после си казах, че нямам право да оставам повече. Завещанието на моя приятел ме зовеше да тръгна към Нъгит Тсил, където бяхме погребали Инчу чуна и неговата красива дъщеря Ншо-чи. Също тъй мой дълг беше да се отправя към Рио Пекос, за да известя апачите за смъртта на най-прочутия и добър техен вожд. При това знаех колко бързо се разнася из прериите вестта за подобно събитие (тя можеше и да ме изпревари), но все пак трябваше лично да отида при тях, защото като очевидец на тази тъжна сцена бях най-сигурният източник на сведения. За преселниците не бях толкова необходим, а ако се нуждаеха от опитен уестман, то можеха да се обърнат към Зоркото око, който реши известно време да остане при тях. Сбогувахме се кратко, но сърдечно. Метнах се на гърба на моя вран жребец, който си беше отпочинал добре, и, поех по дългия си път.
На това място трябва още да отбележа, че дрехите ми вече бяха доста пострадали и се видях принуден да ги заменя с други. Но тъй като в Дивия Запад няма магазини за готово облекло, аз се зарадвах, когато един от заселниците ми предложи дрехи, изработени от самия него, от онзи вид, които се носят повсеместно от американските пионери: от синя ленена материя, саморъчно изтъкана от лично саден и саморъчно изпреден лен и саморъчно скроена и ушита. Но подобно облекло няма и следа от някаква кройка. Панталоните приличат на два скачени кюнеца, елекът е като чувалче без ръкави, а пък връхната дреха представлява голям дълъг чувал с ръкави. Понеже моите дрехи бяха шити за човек със съвсем друга фигура, лесно можете да си представите, че в тези одежди нямах особено възхитителен външен вид. Приличах на всичко друго, само не и на уестман, а като се прибави към това и моята сегашна мълчаливост и резервираност, бе съвсем ясно, че надали някъде щях да се радвам на уважението, с което обикновено хората посрещаха Олд Шетърхенд.
Някой друг на мое място навярно би се постарал да се отбива в колкото се може повече населени места. А аз по възможност ги избягвах. Исках да остана сам с мъката си.
Никой не смути моята тъй желана самота чак до Бийвър Крийк, притока на северната Канейдиън, където имах опасна среща с То-кай-хун, вожда на команчите, от когото навремето успяхме да се измъкнем толкова щастливо. Докато се бяхме сражавали на север със сиусите, на юг команчите отново бяха изровили бойната секира и То-кай-хун заедно със седемдесет свои воини беше тръгнал на път към Макик Натун (Жълтата планина — Б. пр.), за да изпълни с воините си бойния танц на свещеното място, където се намираха гробовете на вождовете на команчите, както и да се допита до свещените амулети. Пътьом в ръцете му бяха попаднали неколцина бели, които трябваше да умрат на кола на мъчението. Обаче аз успях да му ги изтръгна. Все пак тук ще отмина това приключение, защото то няма никаква връзка с Винету, и ще го разкажа по-късно при следващ случай (В събр. съч., т. 26, I част «Лъвът на кръвното отмъщение» — Б. а.). Отведох белите до границата на Ню Мексико, където вече се намираха в безопасност и всъщност оттам можех веднага да продължа право към Рио Пекос. Обаче завещанието на Винету бе за мен твърде важно, за да ми е възможно да понасям повече неизвестността около него. Ето защо пришпорих коня си в югоизточна посока, за да посетя най-напред Нъгит Тсил.