Пътят ми беше опасен, понеже водеше през териториите на команчите и кайовите, пред които пък съвсем не биваше да се мяркам. Натъквах се на най-различни дири, но бях много предпазлив и успях без премеждия, незабелязан от никого да се добера в близост до Канейдиън. Там попаднах на не съвсем ясни отпечатъци от конски копита, водещи в моята посока. Нямах желание да се мяркам пред червенокожи и да се занимавам с бели и всъщност трябваше да се отклоня от следите. Но в такъв случай щях да се видя принуден да заобикалям, а това никак не ми допадаше. Освен това беше важно да разбера що за хора яздеха пред мен. Ето защо тръгнах по дирята, оставена може би преди около час.
Скоро забелязах, че следата бе от трима ездачи с подковани коне, а по-късно достигнах до място, където те бяха спирали за кратко време. Един от тях бе слизал от коня си, вероятно за да затегне някой разхлабен ремък. По отпечатъците от краката му разбрах, че носеше ботуши. Следователно нямаше съмнение, че си имах работа с бели.
Не виждах причини заради тях да се отклонявам от моя път.
Продължих да яздя по тяхната диря. В случай че се срещнехме, никой не можеше да ме задължи да оставам при тях. Те бяха яздили бавно и ето защо след два часа ги зърнах пред мен. В същото време забелязах хълмовете, между които реката лъкатушеше надолу.
Вечерта наближаваше и се бях наканил да лагерувам край реката. Навярно нямаше да има нужда да променям намерението си заради тримата непознати. Вероятно и те бяха намислили същото, но това не беше причина, да им правя компания. Достигнах ниската горичка, покрила възвишението, малко след като те изчезнаха в нея, и когато излязох на реката, тримата тъкмо се бяха заели да свалят юздите и хамутите на конете си. Както изглеждаше, животните им бяха много добри, а и въоръжението им също, обаче външният им вид не вдъхваше особено доверие.
Когато се появих пред тях изневиделица, тримата се изплашиха, но после бързо се успокоиха, отвърнаха на поздрава ми и щом спрях коня си на известно разстояние от тях, те се приближиха към мен.
— Човече, ама че ни изплашихте — обади се един от тях.
— Нима съвестта ви е тъй нечиста, че появяването ми ви накара толкова да се разтреперите? — попитах аз.
— Pshaw! Щом можем да спим спокойно, значи съвестта ни е съвсем чиста. Обаче Западът е опасна област и изскочи ли ти тъй неочаквано някой непознат, много ти се иска да се хванеш за ножа. Ще ни кажете ли откъде идвате?
— От другата страна на Бийвър Крийк.
— А накъде сте тръгнали?
— Към Рио Пекос.
— Тогава ви очаква по-дълъг път. Ние отиваме само до Мъгуърт Хилс ((англ.) — Пелиновите планини — Б. нем. изд.).
Тези думи ме накараха да наостря уши, защото, доколкото знаех, Мъгуърт Хилс бяха същата група планински възвишения, които Винету и баща му наричаха Нъгит Тсил. Каква ли работа имаха там тези трима мъже? Значи целта ни бе една и съща. Дали да се присъединя към тях, или не? За да можех да реша този въпрос, трябваше най-напред да разбера какво ги водеше натам. Ето защо попитах:
— Мъгуърт Хилс? Що за местност е това?
— Много хубава. Там расте див пелин, откъдето идва и нейното име. Но в нея може да се намери не само див пелин, ами и нещо друго, съвсем по-различно.
— Какво?
— Хмм! Само ако знаехте! Но ще внимавам да не ви го кажа! Иначе веднага ще поискате да тръгнете за Мъгуърт Хилс.
— Плямпало! — скастри го вторият. — Я не дрънкай тъй глупаво!
— Pshaw! Онова, за което мислиш с удоволствие, ти е винаги на езика. А вие кой сте всъщност, непознати човече?
Не е трудно да се разбере, че онова, което чух, ме изненада. Той действително говореше за Нъгит Тсил. Самият аз неколкократно бях виждал дивия пелин, който растеше там в големи количества. Думите му звучаха толкова загадъчно, че реших да остана при тези хора, но без да им казвам кой съм.
— Трапер съм, ако нямате нищо против — заявих аз по тази причина.
— Хич нищо не мога да възразя. Ами името ви? Или ще го премълчите?
— Мога спокойно и открито да го кажа на всеки. Казвам се Джоунс.