— Много рядко име! — засмя се той. — Не знам дали ще успеем да го запомним. Ами къде са ви примките?
— Команчите ми ги взеха, заедно с всички кожи, събрани за два месеца.
— Неприятно!
— Да, много неприятно, но се радвам, че не ме спипаха и самия мен.
— Вярвам ви. Тези типове не щадят белите, особено в последно време. Човек трябва да е предпазлив.
— А кайовите навярно не са по-добри от тях.
— Така е.
— И въпреки всичко се осмелявате да навлезете в техните територии?
— За нас това е нещо друго, при тях сме в безопасност. Имаме добри препоръки, даже твърде добри. Мистър Сантър е приятел с техния вожд Тангуа.
Сантър! Това име просто ме наелектризира. Положих големи усилия, за да прикрия вълнението си зад маската на безразличието. Тези хора познаваха Сантър. Сега вече твърдо реших да се присъединя към тях. В случая не можеше да става дума за никакъв друг Сантър освен за убиеца на бащата и сестрата на Винету, защото нали казаха, че бил приятел на Тангуа, вожда на кайовите.
— Та нима този Сантър е толкова влиятелен човек? — осведомих се аз невинно.
— И още как! Поне сред кайовите има голямо влияние! Но я кажете, няма ли да слезете от коня? Скоро ще се свечери, а навярно ще искате да пренощувате на брега на реката, където има и вода, и храна за жребеца ви.
— Хмм! Не ви познавам, а нали самият вие преди малко казахте, че човек трябвало да бъде предпазлив.
— Охо! Да не би да приличаме на негодници?
— Не. Но досега само ме разпитвахте и дори не ми казахте, що за хора сте.
— Веднага можете да го научите. Уестмани сме и се занимаваме ту с едно, ту с друго. Човек се изхранва както може. Името ми е Пейн, тук до мен е застанал мистър Клей, а третият се казва мистър Съмър. Сега доволен ли сте?
— Йес.
— Тогава слезте най-после от коня, или пък продължавайте ездата си. Ваша воля!
— Ако ми разрешите, ще остана при вас. В тези местности винаги е по-добре да се съберат повечко хора.
— Well. При нас сте на сигурно място. Името на Сантър ни закриля всички.
— Що за човек е всъщност този Сантър? — запитах аз, като слязох от коня и го вързах за едно от колчетата, които носех.
— Джентълмен в истинския смисъл на думата — отвърна Пейн. — Ще му бъдем много задължени, ако обещаното от него действително излезе истина.
— Отдавна ли го познавате?
— Не, наскоро го видяхме за пръв път.
— Къде?
— Във форт Лайън на реката Арканзас. Но защо ни разпитвате за него? Да не би и вие да го познавате?
— Мистър Пейн, щях ли да ви задавам подобни въпроси, ако го познавах? — измъкнах се аз.
— Хмм, вярно, така е! — кимна той.
— Казахте, че името му ви гарантирало безопасност, и понеже съм при вас, то, тъй да се каже, и аз се намирам под неговата закрила. Би трябвало все пак да се заинтересувам от него, нали?
— Йес. А сега седнете при нас и се разположете удобно! Имате ли нещо за ядене?
— Парче месо.
— Ние имаме повече. Ако не ви стигне, можете да получите още храна от нас.
Първоначално бях взел тримата за скитници. Но след като ги огледах внимателно, все повече и повече бях склонен да приема, че са честни хора, тоест имам предвид онова, което в Запада се разбира под «горе-долу честен». Гребнахме си вода от едно място на реката, където тя беше по-бистра, и изядохме парчетата месо. В това време тримата ме оглеждаха от глава до пети. После Пейн, който, изглежда, изобщо взимаше думата и от името на другите двама, се обади:
— Значи са ви задигнали кожите и примките. Много жалко. Ами от какво мислите да се прехранвате?
— Отначало разчитам на лова.
— Пушките ви добри ли са? Както виждам имате две.
— Бива си ги горе-долу. Тази стара гаубица стреля с куршуми, а пък малката пушка е за сачми.
Пейн поклати глава учудено.
— Ама че странна птица сте. Мъкнете две пушки, едната за куршуми, а другата за сачми. Та човек си взима една двуцевка и в едната й цев слага куршуми, а в другата сачми!
— Прав сте, но просто съм свикнал с това старо пушкало.
— А какво ще правите долу край Рио Пекос, мистър Джоунс? — продължи да разпитва Пейн.
— Нищо особено. Чух че там се ловувало по-лесно, отколкото тук.
— Ако мислите, че апачите ще ви позволят да ловувате край Рио Пекос, добре са ви осведомили, няма що! Хич не вярвайте на тези глупости. Тук сте изгубили само кожите и примките си, а там можете много лесно да се лишите и от собствения си скалп. Непременно ли трябва да отидете там?
— Не, не бих казал.
— Тогава елате с нас!
— С вас? — престорих се на учуден.