— Тъй ли? Ами какво липсва?
— Дивечът. Можете да сте сръчни в стрелбата колкото си искате, но ако няма дивеч, ще трябва да гладуваме.
— Не се тревожете! Ще намерим дивеч.
— Тук в саваната? Та тук има само антилопи, които няма да ни допуснат толкова близо до себе си, че да можем да стреляме.
— Колко мъдро говорите! Все пак горе-долу улучихте истината. Но Мъгуърт Хилс са покрити с гори, значи ще има и дивеч.
Мистър Сантър ни каза.
— Тъй, тъй. А кога ще бъдем там?
— Може би към обед, стига, надявам се, да не сме объркали посоката.
Никой друг не знаеше по-добре от мен, че не бяхме объркали посоката и че сигурно още преди обед щяхме да достигнем Нъгит Тсил. Всъщност аз бях водачът на групата, без останалите да го забелязваха. Те яздеха с мен, а не аз с тях.
Слънцето още не беше достигнало зенита си, когато в южната част на равнината видяхме да изплуват гористите възвишения на Нъгит Тсил.
— Дали това са Мъгуърт Хилс? — попита Клей.
— Те са — обади се Пейн. — Нали Сантър ни описа съвсем точно как изглеждат, когато човек се приближава от север. А това, което виждаме пред нас, отговаря на описанието. След половин час ще достигнем нашата цел.
— Няма да я достигнем — възрази Съмър.
— Защо?
— Забравяш, че откъм северната си страна Мъгуърт Хилс са недостъпни за ездачи. Оттам човек не може да ги изкачи.
— Добре го знам. Искам само да кажа, че след половин час сме там. После ще ги заобиколим и като стигнем до южните им склонове ще се натъкнем на клисурата, врязваща се между възвишенията.
Както чух, Сантър действително им беше описал терена много добре. За да разбера, доколко бяха запознати с подробностите, попитах:
— Мистър Пейн, навярно в тази клисура ще се срещнете със Сантър, така ли?
— Не в клисурата, а високо горе.
— С конете ли ще трябва да се изкачим?
— Да.
— Та има ли там някакъв път?
— Всъщност не е път, а корито на поток. Вярно, че не е възможно да се язди, а ще трябва да слезем от конете и да ги водим за юздите.
— Защо? Нима е необходимо да се катерим по височините? Не можем ли да останем долу?
— Не, мястото, където трябва да търсим, се намира горе.
— Но тогава би могло поне конете да оставим долу. Във всеки случай би било по-добре.
— Глупости! Вижда се, че само залагате капани и не сте никакъв уестман. Може би ще изминат седмици, докато намерим златото. Нима можем толкова дълго да оставим конете долу в клисурата? Би трябвало непрекъснато някой да стои при тях, за да ги пази.
А отведем ли ги горе, те ще бъдат близо до нас и няма да е необходимо да поставяме пазач специално за тях. Нима не го проумявате?
— Сега ми е ясно. Но мисля, че подобен въпрос може да си позволи човек, който не е запознат с местността.
— Впрочем горе хич няма да ни е скучно — продължи Пейн. — Както ви казах вече, там се намират гробовете на вожда на апачите и на неговата дъщеря.
— При гробовете ли ще лагеруваме?
— Да.
— И през нощта ли?
Имах много основателна причина за този въпрос, понеже трябваше да копая непосредствено до гроба на Инчу чуна, за да се добера до завещанието на Винету. Нямах нужда от свидетели. А ето сега научавах, че щяхме да лагеруваме там. Беше ми страшно неприятно. Може би естествената боязън, която изпитват много хора от гробовете и гробищата щеше да накара тримата ми спътници поне през нощта да избягват близостта на двете гробници. Но даже и това не ме задоволяваше. Ако копаех през нощта, нямаше да виждам добре и много лесно можех да повредя нещо. На всичко отгоре в тъмнината щеше да ми бъде невъзможно да засипя дупката така, че след развиделяване да не се забележат никакви следи.
— И през нощта ли? — повтори Пейн въпроса ми. — Защо ви интересува?
— Хмм! Не всекиму е приятно да спи през нощта край гробове.
— А-а, страхувате ли се?
— Съвсем не!
— О, да! Чувате ли, Клей и Съмър? Мистър Джоунс се страхува от мъртъвците! Трепери от двамата червенокожи! Мисли си, че ще му скочат на врата. Ха-ха-ха-ха!
Пейн гръмко се разсмя, а другите двама започнаха да му пригласят. Замълчах си, защото трябваше да останат с убеждението, че съм страхлив. В противен случай може би щяха да се досетят, че задавах въпросите си от съвсем други съображения, а това не биваше да става.
Докато траеше разговорът ни, стигнахме до самите възвишения и трябваше да завием на запад, за да ги заобиколим.
Щом се озовахме откъм южната им страна, отново свихме наляво и се добрахме до клисурата, водеща навътре в планините. Тръгнахме по нея. По-нагоре пред нас се откри многократно споменаваната по-рано странична клисура. Продължихме да яздим нагоре през нея, докато и тя се разклони. Тогава слязохме от конете и водейки ги за юздите, започнахме да се катерим по каменистия улей чак до остроръбестия хребет, през който трябваше да се прехвърлим.