— Ах! Откъде пък ви хрумна!
— По-скоро нека аз попитам как е възможно досега тази мисъл да не ви е минала през главата? Според всичко онова, което съм чувал за Винету, той е не само най-храбрият, но и най-умният, най-хитрият индианец, какъвто е имало някога из саваните.
— Това е известно не само на вас, ами на всеки.
— Тогава имайте добрината да поразмислите! Винету е дошъл тук с баща си и сестра си, за да вземе злато. Били са нападнати и като умен човек той веднага е разбрал, че някой е надушил тайната им. Сигурно си е помислил, че Сантър, който му се е изплъзнал, по-късно ще се върне, за да продължи търсенето на скритите съкровища. Мистър Пейн, как бихте постъпили вие на негово място? Бихте ли оставили златото тук?
— Hang it all! — процеди Пейн.
— Е, отговорете де!
— Тази мисъл наистина си я бива, но е съвсем гадна и отвратителна мисъл!
— Ако считате Винету за глупак, то тогава търсете тук злато — продължих аз, — но само не ме упреквайте, че съм тръгнал да го диря зад гърба ви! Не позволявам да ми се приписва подобна глупост.
— Значи мислите, че тук нищо не може да се намери?
— Убеден съм.
— А защо дойдохте тогава с нас дотук?
Понеже не исках да му кажа истината, аз се измъкнах по следния начин:
— Защото мисълта, която споделих с вас, ми хрумна едва току-що.
— Значи досега и вие сте били не по-малко глупав от нас! Признавам, че казаното от вас звучи доста правдоподобно, но могат да се направят и най-различни възражения.
— Какви?
— Ще спомена само едно: да речем скривалището е било толкова сигурно, че Винету не се е опасявал от откриването му. Нима това е невъзможно?
— Възможно е!
— Хубаво! Бих могъл да приведа и други аргументи срещу твърдението ви, но се отказвам. Да изчакаме, докато дойде мистър Сантър, и да чуем какво ще ни каже по въпроса!
— А според вашата преценка, кога може да пристигне?
— Днес не, но утре е тук.
— Утре? Невъзможно. Знам къде се намира Солт Форк на Ред Ривър, накъдето според вашите думи се бил отправил Сантър. Ако никак не се бави, може да пристигне тук най-рано вдругиден вечерта. А как ще прекараме времето си дотогава?
— Ще отидем на лов. Трябва ни месо.
— Хмм! Мислите ли, че и аз трябва да участвувам?
Имах определено основание за този въпрос. Искаше ми се те да отидат на лов и да ме оставят сам. За съжаление желанието ми не се сбъдна, защото той заяви:
— Вероятно ще ни провалите целия лов. Нямаме нужда от вас. Ще тръгна с Клей и мисля, че все ще ударим нещо. Вие можете да останете тук със Съмър.
Клей и Пейн взеха пушките си и се отдалечиха. Дали Пейн нямаше тайното намерение да не ме оставя без наблюдение? Възможно, само че в такъв случай би трябвало да ме счита за малко по-хитър. А, изглежда, мнението му бе съвсем друго, защото например винаги изговаряше думата «трапер» с доста голямо презрение в гласа, следователно бе достатъчно неопитен изобщо да не помисли, че тъкмо траперът доникъде не би я докарал, ако същевременно не е и добър стрелец, и изобщо истински уестман.
Пейн и Клей цял следобед обикаляха из гората, в резултат на което се завърнаха привечер с едно нещастно зайче, предназначено да насити глада на четирима души. На следващото утро той отиде на лов със Съмър. Цялата им «плячка» бяха няколко диви гълъба, и то толкова стари, че едва ли ставаха за ядене.
— Нямахме късмет, ама никакъв късмет — извини се той. — Не ни се мярна никакъв дивеч!
— Де да можехме да опечем и изядем липсата ви на късмет! — поднесох го аз. — А тези гълъби сигурно са живели още по времето на Метусалем (библейски праотец, живял според преданието 969 години. Б. пр.). Колко жалко, че е трябвало да умрат тъй млади!
— Присмивате ли ми се, сър? — изръмжа той.
— Не, понеже е лесно да се досетите, че на стомаха ми хич не му е до смях.
— Щом можете, справете се по-добре от мен!
— Добре, ще донеса нещо за печене.
— Любопитен съм да видя какво ли ще е то.
— Не е проблем да намеря заек или някой допотопен гълъб!
Взех и двете си пушки и потеглих. Докато бавно се отдалечавах, чух го да вика подир мен през смях:
— Гледайте, понесе се със своето оръдие. Сигурно ще повали няколко стари дървета, но иначе няма да удари и мишка!
Повече не чух. Да бях се спрял да ги послушам какво си говорят! Щях да чуя още много неща, а измежду тях и едно тяхно решение от голяма важност за мен. Както научих по-късно, те наистина били убедени, че няма да убия никакъв дивеч, и намислили да ме засрамят и още веднъж да опитат щастието си, та когато се върна с празни ръце, да ми покажат богатата си плячка и да ми се надсмеят.