— Pshaw! Дали ще го наречеш наказание или отмъщение, все тая! Ставаш смешен! Не искаш да си отмъстиш, но искаш да ме накажеш, вероятно да ме убиеш. Убийството си остава убийство. Не се пъчи много с твоето християнство!
И сега не се оставих да ме извади от търпение, а запазих деловия си тон:
— Лъжеш се. И през ум не ми минава да посегна на живота ти. Ще те откарам до най-близкия форт и там ще те предам на съдията.
— А-а, такива ли са ти намеренията?
— Разбира се.
— Сър, ами как ще я подхванеш тази история?
— Това си е моя работа!
— Навярно е и моя, защото ми се струва, че и аз би трябвало да присъствам. Но вероятно ще стане точно обратното, а именно аз ще те отведа оттук. И понеже не съм толкоз набожен християнин като теб, и през ум няма да ми мине мисълта да се откажа от отмъщението си. Ами че то е вече тук, тук е вече! Виж го как идва!
Сантър изкрещя последните думи тържествуващо и буйната му радост съвсем не беше неоснователна, понеже гласът му бе заглушен от отекналите в този миг около нас крясъци и в същото време отляво, отдясно, отпред и отзад наизскачаха многобройни бакъреночервени фигури, изрисувани с бойните цветове на кайовите. Втурнаха се устремено към мен и ме обградиха.
Пейн ме беше излъгал. Сантър бе довел кайовите до Нъгит Тсил. След като научили новината за смъртта на Винету, те веднага решили да отпразнуват радостното събитие на мястото, където са погребани баща му и сестра му. Това си беше чисто по индиански, а и съвсем точно отговаряше на начина на мислене на убиеца, който на всичко отгоре щеше да изпита и радостта да залови на Мъгуърт Хилс мен, приятеля на Винету.
Колкото и изненадващо да беше нападението, все пак не изгубих самообладание. В първия миг реших да се защитавам и извадих револвера си, но щом се видях обкръжен от шестдесет воини, отново пъхнах оръжията си в колана. Бягството бе невъзможно, а съпротивата безсмислена. Тя можеше само да влоши положението ми. Отблъснах само най-близко стоящите противници, които протягаха ръце към мен, и с висок глас заявих:
— Олд Шетърхенд се предава на воините на кайовите. Тук ли е техният млад вожд Пида? На него и само на него ще се предам доброволно.
Червенокожите се отдръпнаха от мен и отправиха погледи към Пида, който не участвуваше в нападението, а се беше изправил очаквателно до най-близките дървета.
— Доброволно ли? — присмя се Сантър, междувременно освободен от неговите хора. — Този негодник, който се нарича с гръмкото име Поразяващата ръка, продължава да говори за собствена воля! Смешно! Трябва да се предаде, иначе ще бъде смачкан. Удряйте!
Самият той обаче нямаше никакво намерение да ме нападне.
Но кайовите се подчиниха на виковете му и отново се нахвърлиха върху мен, само че без оръжия, защото искаха да ме пленят жив. Отбранявах се с всички сили и натъркалях неколцина на земята, но все пак нямаше дълго да устоя на голямото им числено превъзходство и скоро щях да бъда повален, ако Пида не беше заповядал:
— Спрете, отдръпнете се от Поразяващата ръка! Той иска да се предаде на мен!
Индианците отстъпиха назад. В този момент Сантър гневно извика:
— Защо ще го щадите? Нека получи толкова удари, колкото ръце и юмруци има тук! Напред! Аз заповядвам!
Младият вожд незабавно пристъпи към него.
— Ти ли ще заповядваш тук? Не знаеш ли кой е предводителят на тези воини?
— Ти.
— Ами ти какво си?
— Приятел на кайовите, чиято воля, надявам се, все се зачита за нещо!
— Приятел ли? Кой ти го е казал?
— Твоят баща.
— Не е вярно. Тангуа, вождът на кайовите, никога не е употребявал тази дума, когато е ставало въпрос за теб. Ти не си нищо друго освен бледолик, когото кайовите търпят при себе си.
Много ми се искаше да използвам тази кратка разправия, внезапно да си пробия път и да избягам. Може би щях да успея, понеже вниманието на червенокожите беше насочено повече към Сантър и Пида, отколкото към мен, но в такъв случай щях да бъда принуден да изоставя пушките си, а това никак не ми се искаше. В този момент Пида се приближи до мен и каза:
— Поразяващата ръка иска да бъде мой пленник. Ще ми даде ли доброволно всичко каквото носи със себе си!
— Да — отвърнах аз.
— И ще се остави да бъде вързан?
— Да.
— Тогава дай ми оръжията си!
Тайно в себе си изпитвах удовлетворение от въпросите на Пида, защото те бяха сигурен знак, че той правилно ме оценяваше като противник. Подадох му револверите и ножа. Сантър взе карабината «Хенри» и мечкоубиеца. Пида забеляза това и го попита: