— Но няма друго по-подходящо място от това, където се намираме сега, за измъчването до смърт на Поразяващата ръка!
— И Пида го знае. Но нима вече е решено окончателно, че белият трябва да умре на някое друго място? Нима не можем по-късно пак да се върнем тук?
— Това няма да стане, защото Тангуа не може да язди, а сигурно е, че той ще иска да присъства.
— Тогава Тангуа ще бъде носен от два коня — заяви Пида. — Впрочем каквото и да реши той, Поразяващата ръка ще бъде погребан тук.
— Даже и ако бъде решено да умре край Солт Форк?
— Даже и тогава.
— Трупът му ще бъде пренесен тук, така ли?
— Да.
— От кого?
— От мен.
— Непонятно! Каква ли причина може да има един разумен червенокож воин, за да си създава толкова труд с мършата на някакво си умряло бяло куче?
— Ще ти кажа, за да опознаеш Пида, младия вожд на кайовите по-добре, отколкото, изглежда, го познаваш, и за да може да чуе Поразяващата ръка по какъв начин ще му се отблагодаря за това, че навремето не ме уби, а ме размени срещу друг бледолик.
И пак, обърнат повече към мен, отколкото към Сантър, той заяви:
— Вярно, че Поразяващата ръка е наш враг, но той е благороден воин. Преди време имаше възможност да застреля Тангуа на юг край Рио Пекос, обаче не го стори, а само го осакати. И винаги е постъпвал по подобен начин. Всички червенокожи мъже го знаят и затова трябва да го почитат. Смъртта му е неизбежна, но той ще умре като велик мъж, като ни докаже, че мъките, каквито още никой човек не е изтърпявал, няма да изтръгнат от устата му нито един болезнен стон. А после, когато умре, тялото му няма да бъде изядено от рибите в реката, нито разкъсано от вълците и лешоядите в прерията. Прославен вожд като него трябва да има гробница. Изисква го нашата собствена чест, защото ние го победихме. И къде ще бъде издигната тази гробница? Пида е чувал, че Ншо-чи, красивата дъщеря на апачите, му подарила навремето душата си.
Ето защо трупът му ще бъде положен до нея, та да може във Вечните ловни полета неговият дух и нейният да се слеят в едно цяло. Това е израз на благодарността на Пида към неговия неприятел, който нявга му подари живота. Моите червенокожи братя чуха думите ми. Съгласни ли са с мен?
Той огледа въпросително кръга от хората си.
— Хау, хау, хау! — разнесе се в знак на съгласие от всяка уста. Действително, този млад кайова бе необикновен човек и по своему проявяваше голямо благородство! В момента не ме засягаше, че говореше с такава сигурност за моята мъчителна смърт, но трябваше да му бъда благодарен, че тя щеше да бъде толкова ужасна и следователно тъй славна за мен. А че искаше да ме погребе до Инчу чуна и Ншо-чи, бе израз на такова чувство за такт, каквото човек не би повярвал да срещне у един червенокож. Докато неговите воини надаваха възклицанията си «Хау, хау!» в израз на съгласие, Сантър високо се изсмя и ми подвикна:
— Негоднико, човек би трябвало да те поздрави! Да отпразнуваш сватбата си с една красива индианка във Вечните ловни полета! Не всеки може да се уреди тъй добре! Бих желал да ми позволиш да присъствам поне като гост, понеже мястото на годеника е вече тъй и тъй заето. Няма ли да ме поканиш?
— Не е необходима покана — заявих аз невъзмутимо, — понеже ще се озовеш там много преди мен.
— Ах, преди тебе ли? Значи още не си се отписал? Добре, че го казваш тъй открито. Ще внимавам да не се измъкнеш, може да разчиташ на мен!
В този момент индианците тръгнаха на път, за да слязат долу в клисурата, където бяха оставили конете си. Развързаха ми краката, но затова пък ме вързаха за двама червенокожи, между които трябваше да вървя. Пида преметна през рамо моите две пушки. Подир мен следваше Сантър заедно с тримата бели, които водеха конете си за юздите, защото ние се бяхме изкачили горе заедно с нашите животни. Един кайова хвана поводите на моя жребец.