Ето че Тангуа отново заговори, като помръдваше единствено безкръвните си устни.
— Тангуа беше вехнещото цвете и гладуващият бизон. Той копнееше и ревеше за отмъщение. А то не искаше да идва. Той чезнеше от ден на ден, от седмица на седмица, от месец на месец. Отмъщението, продължаваше да се бави. И когато изнемогата и бавната смърт бяха вече близо до Тангуа, то все пак се появи!
След като изрече тези думи по описания по-горе начин, той изведнъж широко отвори очи, изправи тялото си, доколкото му позволяваха сакатите крака, протегна към мен измършавелите си ръце с широко разперени пръсти и закрещя с глас, който постепенно премина във фалцет.
— Да, то идва, идва! Отмъщението е тук, то е тук! Тангуа го вижда непосредствено пред себе си! Куче, как, по какъв начин да умреш!
Обезсилен, той се отпусна назад и пак затвори очи. Никой не се осмели да наруши настъпилата тишина. Мълчеше даже и Пида, неговият син. Едва след по-продължително мълчание Тангуа отново отвори очи и попита:
— Как попадна в ръцете ви тази воняща жаба? Тангуа иска да чуе.
Сантър веднага се възползува от случая. Без да изчака отговора на Пида, който всъщност трябваше да разкаже цялата история, той бързо отвърна:
— Аз знам всичко най-добре. Да ти го разкажа ли?
— Говори!
Сантър започна да разказва, като не пропусна дебело да подчертае заслугите си. Никой не го прекъсна. Пида бе твърде горд, за да го стори, а пък на мен ми беше повече от безразлично дали този тип, се хвалеше, или не. Накрая той добави:
— И тъй не е трудно да се разбере, че ако сега имате възможността да си отмъстите, то трябва да благодарите на мен. Признаваш ли, че е така?
— Да — кимна старият.
— А в замяна на това ще ми направиш ли една услуга?
— Ако мога.
— Можеш.
— Кажи какво желаеш!
— Поразяващата ръка има в джоба си говоряща хартия. Искам да я имам.
— От тебе ли я е взел?
— Не.
— Чия е?
— Не е негова, той я намери. А аз бях тръгнал към Мъгуърт Хилс, за да я търся. За съжаление той ме изпревари.
— Тогава нека бъде твоя. Вземи му я!
Сантър се зарадва, че можа да постигне толкова много. Приближи се към мен. Аз не казах нищо, не се помръднах, но го гледах заплашително в очите. Той се побоя веднага да посегне към джобовете ми.
— Сър, нали чу какво нареди вождът — каза ми той.
Не му отговорих. Ето защо той добави:
— Мистър Шетърхенд, най-добре ще е за теб да не се опъваш.
Примири се с положението! Сега ще бръкна в джоба ти.
Подлецът се приближи още повече и протегна ръце. Въпреки че китките ми бяха вързани, аз така го ударих с юмруци под брадичката, че той се простря по гръб на земята.
— Уф! — възкликнаха удивено неколцина червенокожи. Но Тангуа бе на друго мнение и гневно изкрещя:
— Това куче се отбранява, макар че е вързано! Омотайте го в ремъци така, че да не може да се помръдне, и после му вземете говорящата кожа от джоба!
Ето че сега най-сетне синът му Пида за пръв път взе думата.
— Моят баща, великият вожд на кайовите, е мъдър и справедлив. Той ще се вслуша в гласа на сина си.
Ако до този момент старият бе като в някакъв унес, сякаш бе говорил в полусънно състояние, то сега погледът му се избистри. Ясните му очи се спряха на Пида, а и гласът му стана друг, не беше вече тъй глух. Той отвърна:
— Защо моят син говори такива думи? Нима искането на бледоликия не е справедливо?
— Не е.
— Защо?
— Поразяващата ръка не беше победен от Сантър, а от нас. Поразяващата ръка отказа да се съпротивлява, не нарани никого от нас, а се предаде на мен доброволно. Чий пленник е той тогава?
— Твой.
— На кого принадлежат конят му, оръжията и всичко каквото носи със себе си?
— На теб.
— Да, на мен. Залових голяма и ценна плячка. Е как може тогава Сантър да иска за себе си говорящата хартия?
— Иска я, защото е негова.
— Може ли да го докаже?
— Да. Яздил е към Мъгуърт Хилс, за да я търси. Обаче Олд Шетърхенд го е изпреварил.
— Щом я е търсил, тогава той трябва да я познава, следователно трябва да знае, какво съдържа тя. Нека моят баща каже дали съм прав, или не.
— Прав си.
— Нека тогава Сантър ни каже, какви думи говори хартията.
— Да, нека го направи! Ако може да ни каже, значи познава хартията и тя ще бъде негова!
Това нареждане постави Сантър в голямо затруднение. Наистина, той можеше да предполага, че съдържанието на листовете вероятно се отнася до златото, скрито някога на Нъгит Тсил, но ако го заявеше, а после се окажеше, че на тях пише нещо съвсем друго, тогава играта бе изгубена за него. А и даже да отгатнеше истината, биваше ли да я казва? Той сигурно държеше много да остане единственият собственик на тази тайна, след като ме отстраняха окончателно. Ето защо той опита да се измъкне по следния начин: