— Съдържанието на говорящата хартия е важно само за мен. Не засяга никой друг. Доказах, че е моя с думите, че само заради нея предприех пътуването си до Мъгуърт Хилс. По една чиста случайност Олд Шетърхенд я намери преди мен.
— Това са мъдри думи — заяви Тангуа. — Сантър ще получи говорящата хартия. Тя е негова.
Сега вече аз бях на ред да кажа нещо, защото по лицето на Пида разбрах, че беше готов да се откаже от възраженията си.
— Да, думите му бяха мъдри, но не и верни — забелязах аз. — Сантър не дойде до Мъгуърт Хилс заради тази хартия.
Щом чу гласа ми, старият подскочи също както се стряска човек при някоя опасност. Той изсъска злобно:
— Вонящото куче започва да лае, но това няма да му помогне!
— Пида, младият храбър вожд на кайовите, преди малко каза, че Тангуа бил справедлив и мъдър — продължих аз. — Ако е вярно, тогава Тангуа няма да постъпва пристрастно.
— Вярно е.
— Тогава ми кажи дали очакваш да чуеш от мен някоя лъжа.
— Не. Поразяващата ръка е най-опасният бледолик и моят най-върл враг, но никога не е говорил с раздвоен език.
— Тогава ти заявявам, че никой друг човек освен мен не е могъл да знае, къде беше скрита тази хартия и какво пише на нея. Сантър нямаше никаква представа за нея и не аз, ами той дойде, след като хартията бе намерена. Надявам се, че ще ми повярваш.
— Тангуа мисли, че Поразяващата ръка не го лъже. Но Сантър също твърди, че казва истината. Какво решение да вземе Тангуа, ако иска да бъде справедлив?
— Хубаво е, когато справедливостта се съчетава с мъдростта. Сантър често е посещавал Мъгуърт Хилс. Търсил е злато, но не го е намерил. Тангуа добре знае това, понеже нали той му разреши търсенето. Сантър и този път е отишъл само заради златото.
— Това е лъжа! — сопна се Сантър.
— Истина е — уверих аз. — Нека Тангуа попита другите трима бледолики. Сантър ги е довел да му помагат в търсенето.
Старият ме послуша и Пейн, Клей и Съмър нямаше как да не признаят, че казвам истината. Тогава Сантър направи един последен гневен опит.
— И въпреки всичко отидох заради хартията! Вярно, че между другото пак исках да потърся златото и доведох тези трима мъже да ми помагат, но без да им споменавам нещо за хартията, защото никой друг няма право да знае за нея.
Думите му отново объркаха стария вожд. Той недоволно извика:
— Ето на, всеки има право! Какво да прави Тангуа?
— Да постъпиш мъдро — отвърнах аз. — Нека Сантър ми отговори на няколко въпроса. Хартията само една ли е, или са няколко?
— Няколко са — отвърна той. Вероятно беше видял листовете, докато седях край гробницата и четях.
— Колко са? Две, три, четири, пет? Той замълча. Ако сега не отговореше правилно, щеше да бъде уличен в лъжа.
— Виждате ли, че мълчи? — затържествувах аз. — Не знае.
— Не съм броил листовете. Та кой ли обръща чак такова внимание на подобно нещо?
— Щом тези листове са толкова необикновено важни за него, би трябвало точно да знае. колко са на брой. Но даже по-рано Сантър да е знаел техния брой и после да го е забравил, то поне със сигурност би могъл да каже, дали са изписани с мастило или с молив. Обаче предполагам, че и на този въпрос ще отговори с мълчание.
Изрекох последните думи със силно подигравателен тон, за да го подведа към бърз отговор. Очаквах, че няма да отгатне истината, понеже в Дивия Запад мастило може да се намери само във военните фортове и е много по-вероятно човек да носи у себе си молив, отколкото мастило. Сметката ми се оказа вярна, защото той незабавно отговори на хапливата ми забележка с необмисленото твърдение:
— Разбира се, че знам, понеже такова нещо не се забравя. Листовете са изписани с молив.
— Дали не се лъжеш? — попитах още веднъж за по-голяма сигурност.
— Не се лъжа. Молив е, не е мастило!
— Добре! Кой от присъствуващите воини е виждал говорящи хартии на бледоликите, та да може да различава мастилото от молива?
Намериха се неколцина, които се решиха да направят опит да установят с какво са изписани листовете. Впрочем тук бяха също Пейн, Клей и Съмър. Ето защо подканих Пида:
— Нека младият вожд на кайовите извади хартията от моя джоб и да я даде да бъде огледана, но нека не я показва на Сантър. Пида изпълни желанието ми, като се погрижи тримата бели да видят редовете, но без да могат да ги прочетат. Те заявиха, че е писано с мастило, а към тяхното мнение се присъединиха Пида и Тангуа, макар че и двамата едва ли разбираха нещо от това.